ТУРСКОТО РОБСТВО ИЛИ КАК БЪЛГАРИТЕ БЯХА HAPPY В ИМПЕРИЯТА

  

Днес светът страда от синдрома на тясната специализация, тъй както по времето на социализма у нас страдахме от синдрома на всестранно развитата личност или "от всичко, та накрая нищо". В романа си Братя Карамазови, Достоевски, който винаги е прозирал далеко напред в бъдещето, осмива тясната специализация на тогавашните лекари с разказа си за един човек страдащ от проблеми с носа. Когато отишъл от калното си безпросветно село при прочут специалист ринолог в окръжния град, последният го погледнал, погледнал, помънкал си под носа, сложил пенснето помигал  над него, подсмръкнал  и казал: Иван Михайлович, или както там се е казвал онзи с носа, Вие съвсем не сте за мен, тъй като аз лекувам лява ноздра, а при Вас проблемът е основно с дясната.

   Та, днес нашето управление като цяло и образователните специалисти в частност, приличат на онзи експерт по лява ноздра от романа Братя Карамазови. Според статистики, представени от учителската гилдия, у нас над 40 от учениците са функционално неграмотни. И ако тази статистика е страшна с оглед на туй, че тези ученици са бъдещето на България, то факт е че 90 % от управляващите са всестранно неграмотни, ако ми позволите да ползвам това дизайнерско определение.
    Тъй наречените реформи в образованието не са плод на стремежа на управляващите да променят страшните статистики и да посеят семената на едно бъдещо дърво на знанието и всенародната просвета, а израз на управленческа импотентност под мотото" реформа в името на реформата", без значение каква, без значение нейната необходимост, цели и ефективност, без никакъв предварителен обществен дебат, без съответната аргументация относно полезност, влияние върху и без туй размътения от постоянна смяна на учебния материал, многострадален ученически мозък, без грам визия за последиците от тия реформи върху бъдещите исторически, социални и други парадигми, а  какво остава за предвиждане на психологическите ефекти върху националното самочувствие и идентичност. Ей, Богу, може би съм твърде недалновидна за да разгадая с какво замяната на " Бай Ганьо в банята" с " Бай ганьо на пътя, в кръчмата, в тоалетната.." или Бай Ганьо където и да било, ще спомогне за намаляването на функционалната неграмотност сред учащите и ще приповдигне националното им самочувствие. Може би, внушението, че бай Ганьо освен простак, е бил и некъпан, някак си подхранва родолюбието на българина, но, убийте ме, аз не мога да схвана връзката. Местим текстове от тук-там, заменяме, премахваме и пр. и наричаме тези хаотични, безцелни движения и тикове - реформа в образованието, която ще отекне в бъдещия век. Понеже, видите ли, ние сме твърде прости и недалновидни за да осмислим в цялата му дълбочина, многоаспектност и интердисциплинарност акта на замяната на " бай Ганьо в банята" с " Бай Ганьо в кръчмата" или другаде - все едно. Признавам, аз не мога.  

   Да, някои по-конспиративни умове биха могли да заподозрат, че тук играе идеологическата ножица и зад това местене, заменки и окастряне прозира дълбоко стратегически и зъл ум, идещ да ерозира основите, мазето и всички етажи на Матрицата, за да ни превърне в батерии от волт и половина за нуждите  на идещия нов световен ред....Възможно е, но аз все още не схващам връзката с бай Ганьо в банята.  Да,  имам сходни подозрения и вий ще кажете основателни ли са те или не.
    Смятам, че за да се променят безболезнено мисловните модели, парадигмите на едно общество, да се подменят основите на Матрицата, без тя да рухне изведнъж от резките  сътресения на общественото недоволство и противодействие, трябва да се пипа меко, внимателно и зад маската на разни човешки ценности, свободи и прочие патос и величие.

   За хирурзите и политическите лидери не е тайна, че най-подходящият начин да се правят болезнени интервенции  в мисловните модели и нагласи на обществото, както и да се прокарват нелицеприятни реформи и нови данъци, е необходимо първо да му се постави упойка и така да се приспи неговата бдителност докато му „сменят чипа” , ъпдейтват, ъпгрейдват и променят изцяло настройките. Стар колкото света е методът на отвличане на вниманието.  Подхвърля се някаква димка и докато всички се карат шумно  редно ли е или не да се кърми в Мола, тихомълком се  прокарва съответния горчив хап или се бие  съответната идеологическа инжекция. Все пак, да спориш дали е правилно да се показват гърди в Мола е по-интересно от  сухата буква на закона и това ,че някой там мръднал запетайката или добавил  алинея, точка и прочие суха теория и стъжнил още повече жалкия живот на нашего брата – обикновения българин.

   Нашите родни политици и дежурните им демагози са разбрали,че няма нужда да откриват топлата вода на манипулацията и да правят  неясни и със съмнителен изход социални експерименти, когато старите работят безотказно поради простата причина, че за разлика от технологиите, човешката емоционалност не е мръднала от пещерите насам.

   Всичко това, само по себе си, не е нито добро, нито лошо.  Без реформи светът няма как да върви ни напред , ни назад,  нито даже настрани като рак. Лошото иде когато тези реформи не са  Made in Bulgaria  и съвсем не са от Своге,  не лъхат на чубрица и смилянски боб, а на далечни земи отвъд  океана, хамбургери  и американски  или някакъв друг – небългарски- мерак. Дайте да си го кажем направо и да вървим напред в повествованието.

   Тези разходки на бай  Ганьо от банята в кръчмата и на Паисий от пети в осми клас , погледнато на повърхността, са идиотски и образователно неефективни  и в това няма никакво съмнение. Каква е разликата дали бай Ганьо си пере гащите в басейна или се излага в операта? На кого му пука и кой ще спечели от това геополитически?

    Тук един друг призрак излезе от мазето и предизвика вълна от негодувание, недоумение, въпроси, отговори,   медийни дебати и разбуни социалните мрежи- призракът на робството.  Имало ли го е, нямало ли го е и ако го е имало- какви са били формите и измеренията му  по българските земи в Османската империя. Вече е ясно,че винаги когато посегнем към учебния материал, от там винаги ще изскача духът на миналото и ще търси възмездие.

   И както винаги, когато бъде активиран този призрак, всякакъв разум, обективност и безпристрастност  загиват, за да отстъпят място на  емоционални изстъпления и  пиар акции  на всякакви кресливи човечета,  избуяващи в хранителната среда на псевдо патриотизма и противопоставянето и задушаващи в зародиш всеки опит за безпристрастно научно изследване  и академичен подход. Както знаем, учените не крещят, крещят популистите и това вече е трагедия.

   И през всеобщата суматоха, докато  народът се е разделил на две и хванал за гушите за и против робството, патриотите вият и нареждат на умряло,  опънал  платна и танцуващ с ветровете, към малка и бедна България, плава корабът на мъдростта и знанието Made in USA. 

Дайте да се разберем. На никого от вас няма да му хрумне, че университетът в Йейл,  Масачузетс може да произвежда глупаци или да сътвори неистина. Това е Америка, по дяволите и нека отсега пресечем всякакви инсинуации и съмнения, че Америка може в нещо да греши.

   И ей, на, гордо стъпил на палубата на непогрешимостта, олицетворил целия American dream, към нас плава професор Николай Маринов и единственото ми опасение е, че тежестта на  титлите и знанията му може да потопи  кораба и да се лишим от безкрайната му мъдрост и величие, чиято есенция, еманация, етерично масло и прочие  е намерила израз  в пророческата статия  и съвсем новаторско прозрение, че  „Българите са били щастливи в Османската империя”, а там робство не е имало, а даже е да е имало нещо такова - то е било толкоз мижаво и досадно  незначително, че не си струва даже да го споменаваме и да разваляме картината на повсеместното щастие,  като част от пейзажа на цялата ни петвековна  битийност в Османската империя. Take it easy, don't worry and be happy!

   Да ви кажа честно, толкова е хубаво това, толкова ми се иска да е истина, че с кеф бих го прегърнала и отървала веднъж завинаги от мрачната сянка на робството  и всякакви съмнения.  Пък и коя съм аз, че да оспорвам академичните знания и заключения на един професор от Йейл, където и да се намира това географско понятие. Понастоящем това светило на историческата наука  се подвизава в Манхайм, откъдето  ни изпраща, обвита в облак от винени мушички, академичната си мъдрост.

   Който иска, нека търси в Гугъл  житието и битието на професора, но там едва ли ще открие  информацията, която аз мога да ви дам и която шпионите обикновено не представят на широката аудитория. Този радетел за всеобщо щастие и тънък познавач на  народопсихологиятата по време на робството, е дълбоко убеден, че  Вселенският върховен архитект го е заложил в Матрицата като бъдещия премиер на България.  Няма нищо лошо в това, разбира се, специализираните заведения са пълни с наполеоновци, президенти, премиери и всякакви величия.  Лошото тук иде от туй, че този фар на знанието и мъдростта си е наумил, че може да  „спаси” България от лапите на комунизма и руското влияние като  инициира един Майдан по подобие на украинския, а от там нататък нещата поемат  кукловодите, които му плащат за усилията.   И тук няма никакво значение дали бъдещият премиер си вярва или не; това има значение само за психиатричната му диагноза.

   Важното е доколко такива платени крeчетала са в състояние да влияят на общественото мнение, да предизвикват разкол  и вакуум между двете крайности,  засмускващ ни към  една или друга сфера на влияние.  Защото, когато обществеността се раздели на две и между половините и зейне пропаст, в тая пропаст веднага почват да щъкат всякакви чужди ‘будители”, „спасители” и „пророци” и да ни обясняват  как да си напишем „коректно” историята, тъй че да не обидим никого с  факти, национална памет, фолклор или други незначителни подробности.  В края на краищата, какво значи тук някаква си истина пред опасността да засегнем  някого, примерно САЩ или днешна Турция? Та, мъдреците са казали, че да бъдеш kind  е по-важно от това да бъдеш right.

   Ето, затова  професор Маринов ни обяснява колко щастливи сме били  в пределите  на Османската империя и как някакви си кланета, кръвен данък, възрожденски напъни, въстания  и прочие  подробности  не бива да смущават това безоблачно щастие и да дразнят  съседите и техните съюзници, а пък най-важно от важните неща е тия детайли да не подхранват руското влияние, ако правилно ме разбирате. 

   Но, тъй като не всички от драгите ми сънародници имат късмета да знаят английски и не са битували на запад, за да разбират какво е happy- щастлив за западняците, ще се постарая да ви обясня  с думи прости това явление. На мене ми костваше  горчив опит за да прозра, че понятието щастие съвсем няма еднакво  психологическо покритие  на запад  и у нашего брата – балканеца.

   На изток щастие е дълбоко емоционално  преживяване, отличаващо се от обикновената веселост по интензитета  и  съдържанието си. Щастие е да ти се роси дете,  да обичаш и да те обичат дълбоко и искрено и т.нат. Няма нужда да ви обяснявам що е щастие; щастието е върховно изживяване и като такова- рядко, скъпоценно  и безкрайно интимно и истинско.

   На запад съвсем не е така. Там щастие е да си нахилен 24 часа и ако , не дай Боже, се намръщиш или ти докривее за нещо в работата, веднага те питат” Ама, ти защо не си happy?  И почват да те гледат с подозрение,  като  мрачен и нетолерантен тип, затова ти се принуждаваш да се озъбиш в усмивка и да имитираш приповдигната веселост, щото на запад да не си happy  си е престъпление. Никой не смее да  не е  happy, най-малкото може да го изхвърлят от работа.

   Сега може би разбирате малко по-добре какво има предвид професорът под заглавието на авторската си статия „ Българите са били happy в  Османската империя”.  Той  няма предвид, че те са изпитвали дълбоко емоционално удовлетворение от туй,че са роби, а че са се хилели доволно докато са им слагали прангите, събличали, опипвали и оглеждали като животни, нашибвали с камшика   и продавали  някъде по пазарите за роби в  Империята.

   Знаете ли,  най-голямата глупост, която се  поощрява в дебата за робството е поляризирането на обществото и разделянето му на две крайности: Има робство- няма робство.   Един от основните фактори за избуяването на тази глупост  е фактът, че в България няма сериозни научни изследвания  и безпристрастен дебат върху феномена робство в Османската империя.   Къде от  комшийски срам и неудобство,  къде от идеологически потребности, но за законодателството относно робовладението  в Османската империя се знае твърде малко и то предимно  от 18 век нататък. Вниманието  ни е фокусирано главно върху възрожденците, Априлското въстание и освободителната война, а робството е в митологично-фолклорна форма със силен емоционален заряд и бедна от към конкретика и обективност.

   Първата потребност на един смислен дебат е да се даде ясна дефиниция за робство и да се очертаят неговите основни характеристики по принцип, а после и особеностите  и развитието му в Османската империя.   Както Гугъл, така и човешката логика и опит  сочат,че робство или робовладение е  правна и/ или социално- икономическа система, при която едни хора, наречени роби, са собственост  на други хора наречени робовладелци. Робите не притежават лична свобода и могат да бъдат купувани и продавани от своите робовладелци, които могат да ги подлагат на принудителен труд, да ги ползват като вещи и работен добитък и дори да ги изтезават и убият за провинение, като в течението на вековете  законодателството относно робството се е променяло в съответствие с новите  социално-икономически тенденции и обществени нагласи и потребности.

   Робство съществува от дълбока древност  и под различни форми в различните цивилизации. Учените твърдят, че  историческият му произход е в практиката военопленници да се използват като работна ръка. Най-вероятно, такъв е произходът на робството в Османската империя. Турската дума за роб е köle – кьоле, като за „специализирани” роби са се използвали различни думи в съответствие с тяхното предназначение. Напр. джарие е название на робиня от харема, нещо като държанка или законна метреса.  Несъмнен интерес за нас  представлява еничерството или т.нар. кръвен данък- практиката да се отнемат  здрави и силни момчета от родителите им и да се откарват в казармите на Истанбул, Бурса и други градове, където били въвеждани в Исляма,  учели турски и постъпвали в елитния еничерски корпус,  а там ставали отлични бойци, нещо като днешните морски пехотинци или руския Спецназ, воювали, издигали се в чин,  а някои от тях ставали дори паши и везири- министри. В 15 век еничерският корпус – професионалната османска армия,  наброявал 10 хиляди бойци, а в 17 век се увеличил до 150 хиляди души. Еничерите се подчинявали само и единствено на султана,  получавали заплата и част от плячката при походи, а след определен брой години служба или инвалидизация се пенсионирали и част от тях се връщали по родните си места.  Предвид загубите във войни и епидемии,  бягства и пенсиониране, съставът на Корпуса непрекъснато се подновявал, като се  избирали здрави момчета от многодетни семейства в периферията на Османската империя, от 5 до 15 годишна възраст.

   Според исторически източници, в някои години, особено когато много еничери били изгубвани във военни походи, по българските земи  кръвният данък- „девширме”,  стигал до 300 хиляди българчета.  Разбира се, народът ни не бил изключително happy  от този факт и се борил с всичките си сили, възможности и използвайки всякакви   законови и незаконни методи. Тъй като, според  закона в Империята, женени не били вземани за еничери, те женели децата си още на 8-9 годишна възраст,, напускали домовете си и се укривали или пък подкупвали събирачите на данъци – силядхари ,за да заменят децата си с още необрязани синове от бедни турски семейства.  Едва ли има нужда да описвам чувствата на един родител насилствено отделен от детето му.

    В българските земи е имало пазари за продажба на роби в градовете Казанлък, Нова Загора, Скопие, Никопол, Оряхово, Силистра, Добрич, Търново, Ловеч, Враца, Шумен, Разград, Видин, Ямбол, Поморие, Ахтопол и Карнобат.

   И за да не ни обвинят в пристрастност ако цитираме български писмени свидетелства от онова време, нека да видим какво разказва унгарският пътешественик граф Келемен Микеш в свое писмо от 11.04.1738 г.  за пазара на роби във Видин: „Тук всеки ден гледахме печални неща, защото всеки ден виждахме как водят от улица на улица робите, ту мъже, ту девойки, ту жени с деца. Щастлива е оная жена, която я купуват заедно с детето й; защото често пъти един купува жената, а друг -детето; в един час те се разделят един от други, за да не се съберат никога." 

  А ето какво разказва  за пазарите на роби арменският пътешественик Симеон, пребивавал по нашите земи през 1620 г.,, тоест цял век по-рано:„Втората врата на безистена води до Есир базар, където се продават многобройни християнски роби. Старците и стариците са насядали, а момчетата и момичетата, юношите и красивите жени стоят прави. Продавачите държат ръцете им и шумно предлагат и продават стоката, както се продават мулета и коне. Купувачите бяха много, идваха, оглеждаха хората за продан, откриваха лицата на момичетата и жените, бъркаха в пазвите им, опипваха цялото им тяло – от главата до краката, за да се уверят, че стоката е годна… Тук имаше майки и дъщери, братя и сестри, бащи и синове, но клиентите не гледаха нищо, пазаряха се, разделяха детето от майката, брата от сестрата или сестрата от сестрата и ги отвеждаха в своя дом. “

   Свидетелствата са много,а и нямам за цел да правя задълбочен  хронологичен обзор и анализ на робството в Османската империя,  защото нито имам компетенцията, нито е възможно  да побера пет века в няколко страници, мога само да маркирам някои исторически факти и да оставя  всеки сам да си прави изводи колко  happy  са били дедите му  в границите на Империята.

  В „компетентните си писания” професор Маринов твърди, че случаите на покупко-продажба на роби по нашите земи са толкова пренебрежимо малко, че е смешно да се говори за робство и да се правят национални драми.   Но, в едно свое изследване за генезиса , развитието и  особеностите на търговията с роби в Империята от Мурад първи насам, турският учен Селчук ,потвърждава, че един от центровете на търговия  с роби е София, наред с  Багдат,  Дамаск, , Халеп. Белград и други. Разбира се, търговци на роби са могли да бъдат само мюсюлмани. Очевидно, турският автор не държи да бъде политически и по комшийски коректен и представя фактите такива каквито ги е открил в  писмените извори на историята.

   Нека направим едно малко отклонение и напомним на  читателя,че всяко историческо  явление трябва да се разглежда в светлината на своето време и място и техните ценности, потребности, декор, култура, морал и пр. а не през призмата на съвременните ни възгледи  и морални пристрастия.  Което днес е очевидно зло, в миналото се е приемало за нещо естествено и дори великият Аристотел е смятал робството за природно  явление, неотменима  и дори необходима част от всяко обществено-икономическо устройство. Е, на робите не им е било приятно, на техните близки, от които ги разделяли- също, но и това се е приемало за нормално както сега се приема за нормално човешкият живот и здраве да се измерват в пари и хора да умират поради невъзможността да си платят скъпо лечение или операция.  Затова когато съдим и повдигаме обвинения, трябва да имаме предвид,че моралът е плод на  културата и икономическите отношения, а не константна, общовалидна, неизменна величина , характерна за всички исторически епохи и култури.

   За робството се твърди логично, че е било непознато в обществата на ловците – събирачи, защото изисква стопански излишъци и относително висока гъстота на населението и затова появата му  се свързва с уседналост, големите градове, развитието на земеделието и началото на Неолитната революция  през 11 хилядолетие преди н.е. и за ваше сведение- въпреки, че официално е премахнато и последната държава, която отхвърля робството едва през 1981 г. е Мавритания, то продължава да си съществува неофициално и до днес като , според различни оценки, съвременните роби наброяват между 20 и 40 милиона души. Повечето от тези хора са в южна Азия, загубили свободата си поради неизплатени дългове. Заробването на длъжници, трафикът на хора, децата- войници, домашни прислужници под строг надзор, сексуални робини и пр. са просто нови форми на крепостничество в 21 век. 
   Може да засегна американската мечта на професор Маринов, но  много плантации, на които се трудят съвременни роби, са собственост  именно на американски и други западни робовладелци.  Схемата е абсолютно същата като в най-дълбока древност; робите се купуват на пазари за роби срещу нищожни суми от  кредиторите им и се откарват на плантациите, където работят в нечовешки условия. В мрежата има много филми и статии на тема съвременно робство и всеки би могъл да се запознае.

   Проблемът  с продължителното пренебрегване на темата за робството  в Османската империя има  различни причини .  Напр. доктор доцент Валери Колев в една своя публикация , цитира видния изследовател  на  мюсюлманските общества Бърнард Люис, който   още през 80-те твърди,че самото споменаване на робството пред мюсюлманите извиква реакции на свръхчувствителност и обвинения във  враждебно отношение към Исляма . Желанието на повечето автори едновременно да заклеймят робството и да защитят Исляма води до едно неловко объркване и „интелектуална парализа” и в края на краищата- до едно  „конспиративно мълчание” и „оглушителна тишина” , в крак с които е и българската  историческа наука.  Това положение започва да се променя едва след 80-те когато излизат  научни изследвания за робството в Ислямския и конкретно в арабския свят, в близкоизточните общества около средиземноморския басейн , та до фундаменталния труд на Е. Хакам за цялостната история на робовладението в Османската  империя.

   Предполагам,че в тези научни трудове може детайлно да се проследи развитието  на  законодателството  относно робовладението в Османската империя  във времето и пространството, но целта на това изложение е да реши въпроса : имало ли е или не робство по българските земи, защото той е който отново ни разделя и привлича всякакви нравоучители и вълци в овчи кожи да манипулират обърканото ни и разделено общество  в името на нечистите си интереси.

   От робство, през владичество, та до  присъствие и всичките им нюанси присъстват  в медийното пространство  и ако възрастните са объркани, какво да кажем за многострадалния български ученик и неговите изтерзани учители?

  Както е изначално ясно- робство в България и цялата империя е имало и този извод не е на базата на песни и стихотворения, макар,че и те са част от историческата ни памет,  а на основата на османското законодателство  и това трябва да бъде единственият ни ориентир. Какви са били конкретните практики и прояви е задача на други изложения.  Дори хипотетично да приемем, че  робовладелските практики по българските земи са били ‘смекчени” към края на робството или, че както твърди професорът- само някакви  мутри са се занимавали с кражба на хора  и продаването им в робство- то пак трябва да припомним, че робията не се измерва в количеството на робите и честотата и мащабите на робовладелските практики,  а в самата законова възможност  да се практикуват – във всеки един момент, на всяко едно място  и спрямо всеки немюсюлманин в Империята. 

   Дори в  началото на 19 век по суша и море в Османската империя ежегодно се между 16 и 18 хиляди черни и бели роби били събирани от Азия, Африка и Европа, вкл. България. Робството си е една утвърдена от религията и законите на държавата  практика.

   Редуцирането му започва с реформите на султан Махмуд втори, който ликвидира  еничерския корпус, въвежда някои ограничения относно робството, но въпреки това отказва да подпише Декларацията срещу търговията с роби приета на Виенския конгрес през 1815 г. която морално осъжда тази практика.

   Някои  казват, че усилията на Британия за премахването на робството и търговията с роби е една хуманна кауза обслужваща добре колониалните и мераци в Азия и Африка, но независимо от това, под натиска на британската дипломация,  през  1830 г. султанът подписва ферман , с който освобождава робите християни неприели исляма. Този ферман не направил особено впечатление на търговците на роби и нямал някакъв особен ефект, та през 1850г.  се наложило да бъде приподписан отново. Малко по малко, със стъпки напред и назад, робството е постепенно ограничавано, докато през 1876 г. при възкачването си на престола султан  Абдул  Хамид втори  не зачеркнал решително  всичко направено до момента в тази насока, като отхвърлил текста за премахване на робството от речта си написана от  великия везир Митхат паша. Текстът бил следният:  Купуването и продажбата на роби е противно на предписанията на Свещения закон (Шериата), затова Ние освобождаваме всички роби и евнуси от Нашия Дворец и обявяваме, че занапред цялата търговия с роби, както купуването, така и продаването, е официално забранена в Нашата Империя и ще бъде определена дата за постепенното освобождаване на всички съществуващи роби като се вземат специални мерки, за да се попречи на възстановяването на робството“.

   Предполагам,че този жест е достатъчно красноречив и говори за нежеланието на султана и огромната част от обществото да се раздели с традициите и облагите на робството.

   Предполагам,че изреждането на факти е отегчително за читателя и затова спирам до тук, като мимоходом ще отбележа,че робството окончателно е премахнато от Кемал Ататюрк и ще се насоча към кирливите ризи на Европа и Америка, чийто представители днес идват  да ни обясняват колко happy сме били в пределите на Османската империя и колко некоректно е в учебниците ни по история да се споменават някои нелицеприятни факти от националното ни минало, които могат да засегнат  братята мюсюлмани и да ни вкарат в етнически и междудържавни конфликти, от които само те – западняците - могат да ни спасят като ни пренапишат историята. Чудесно. Нека сега надникнем в тяхната история.

   В повечето съвременни европейски езици  думата робство произлиза от средновековната латинска дума  slavus, която от своя страна  произлиза от наименованието на славяните, тъй като през ранното средновековие много от европейските роби идват от централна и източна  Европа. Омаядските халифи в Испания се снабдявали с роби от франките, които  им ги продавали.

   Нека не проследяваме историята на робството в Европа, а се пренесем направо по време на колонизацията на Америка когато робството избухва с нова сила. Всички сме гледали филми за търговци на роби и трюмове  на кораби натъпкани  с умиращи от глад, жажда и задушаване черни роби и няма нужда да разказвам. От Америка робството не си тръгва лесно   и без съпротива ( Гражданската война)  и както споменах по-горе – и до днес  се практикува  неофициално от западни, включ. Американски компании . За американските индианци избивани и натъпквани в гета от американските агресори само мимоходом споменавам, макар, че става дума за геноцид и огромна трагедия.

   Никой не може да каже колко милиона роби е имало в цялата световна история, вероятно са стотици милиони и със сигурност  милиони в Османската империя.

   Това, което вълнува мен е разделението на нацията ни по този нелеп начин и използването на това разделение от враждебни нам сили, които само чакат пропукване във фундамента на обществото, за да се  вклинят там и да започнат да дълбаят  докато сринат основите и тотално затрият историческата ни памет, която е главният  идентификатор на един народ, в името на своите геополитически домогвания.  А и не ми се струва удачно държава по-млада от оградата на баба ми да се бърка в делата на друга с 3000 годишна история, каквато е България. Поправете ме ако греша.

  „Принципът разделяй и владей”  разбива с милиони малки дрелки - НПО-та, емисари, ерудити и интелектуалци на повикване, фундамента на нацията, а надписът  „Съединението прави силата” отдавна служи само да го кацат гаргите.

  Знаете ли, свободата е дори в правото да грешиш, ако приемем, че в отношението ни към миналото има грешки. Посегателството върху една част или аспект на свободата е посегателство върху свободата като цяло.  Философите не могат да се споразумеят върху точната дефиниция за свобода, но със  сигурност – да пишеш учебниците си не под давление на Кремъл, Анкара или Вашингтон и без да се съобразяваш чии чувства ще накърниш с истината, е израз на свобода. 

   По-нагоре мъдрувахме върху това дали е по-добре да си kind или да си right. Питам се ако  цял живот учехме децата си, че светът  е рай и робство и войни  никога не е имало, как щяхме да ги опазим от опасностите на живота? Ако си траехме  за това,че печката пари, а във водата можеш да се удавиш, каква услуга щяхме да им направим като ги оставим да се удавят или изгорят?  От друга страна, каква полза би имало да ги караме да мразят водата или топлината от печката, когато просто можем да им обясним, че такова е тяхното естество и водата и топлината съвсем не ни мразят. Защо да не можем да им обясним естеството на робството като  тъмната страна от историята на Османската (и всяка друга) империя, подчинена част от която сме били и ние,  без  това да предизвиква смущение в мюсюлманите за делата на дедите им или омраза в  децата ни? Това е нашата история, няма защо да се гневим или срамуваме. И защо да се срамуваме когато има толкова с което да се гордеем?  Един народ израства духовно само чрез страдание, а ние сме го преживели достатъчно.

   Няма такива  безсмислици  като „генетична омраза”; никое бебе не мрази, омразата се възпитава и прониква като рак обществото ни, за което  смело допринасят и разните там националисти, ислямисти, антиислямисти и прочие ‘анти”-та, „исти” и подскачащи палячовци с нечисти помисли. Защото ако в нашата история мюсюлманите са били робовладелците,  то  в десетата от нашите - християнски „божии” заповеди четем” не пожелавай роба на ближния си” ,което директно ни препраща към едно робовладелско общество,  в което робът не е много над обикновената вещ.  Що за ‘божия” може да е заповед увековечаваща робството?  В евангелието пък апостол Павел препоръчва на робите да служат на господарите си.

   И ако днес религиозните апологети се мъчат  да реабилитират религията – ислямска и християнска - ние  сме  наясно, че и религията е плод и отражение  на времето, социално-икономическата система  и културата като цяло и ако има в нея общочовешки ценности- те са плод на човешкия изстрадан опит,  а не на религията, която си ги приписва като „божествено” откровение.

   Въпросът за свободата сигурно никога няма да бъде решен еднозначно  и рамките и ще варират в зависимост от вариациите в еволюцията и възходите и паденията на човечеството.     Спомените за робството ще избледняват и след хилядолетия за нас  ще се знае толкова колкото днес знаем за древен  Египет или Вавилон и раните ни ще бъдат излекувани от времето.

   А днес е време е да заговорим за робството без национални, религиозни и политически комплекси, чувство за мъст и жажда за възмездие.

   Искаме и  свободата да пишем историята си така както ни диктува собствената съвест, родова памет и историческа  адекватност,  а не потребността да сме kind  вместо да сме right.

   Дължим го на децата си.