ОПИТ  ЗА ЕСЕ НА ТЕМА МОЕТО ЕВРОПЕЙСКО БЪДЕЩЕ

    Помня когато тригодишната дъщеря на една моя приятелка един ден се изпъчи и ни съобщи, че е от Благоевград, изключително горда от новопридобитата си информация. Повтаряше я важно отново и отново, докато не я попитах: А къде е Благоевград?. Тя ме погледна с големи, учудени очи, после сбърчи вежди и започна да мисли усилено, очевидно затруднена от тоя неочакван въпрос. Благоевград е в България, моето момиче. - обясних аз с търпеливото снизхождение на възрастния към дете, след което последва " А къде е България". В Европа.- отговорих аз. А къде е Европа? - беше следващият въпрос. В света. А къде е светът и т.нат. докато изчерпим възможностите на Вселената. Хм ако можех да поставя тук емотикон, бих се усмихнала на спомена и за моето детство. Нищо, приемете, че ви се усмихвам през думите.

    И аз съм от Благоевград и от прозореца на детската си стая  виждах Рила и върховете на Пирина..Но, в началото Благоевград бяха ръцете и косите на мама. С тях започваше и свършваше целият свят. Понякога към ръцете на мама се присъединява и ръцете на татко, но той се страхуваше да не ме изпусне и рядко ме вземаше,за разлика от баба, която умело ме къпеше и повиваше. Моята баба Петра, която се усмихва от всичките ми спомени с дъх на грозде, пържени картофки,  вита баница, топлина от селската печка  и цветна градина с разцъфтели люляци…
   После светът започна да расте. Появиха се и други, непознати хора, носиха ми играчки и ме гушкаха, говореха ми със смешен глас нещо, което  не разбирах. След време слязох от креватчето и започнах да пълзя навсякъде в станалия огромен свят - детската ми стая. А когато мама и татко ми купиха проходилка, започнах да шетам навсякъде из къщата.
   Светът миришеше вкусно- на мекиците на баба, на крем карамел, сладко от малини и любов.. А после, сякаш след миг, дойдоха детската градина с пясъчника и пързалките, обичайните бели, разранените колена, лятото на село, кънките, велосипеда. Неусетно, след люлките и пързалките, дойдоха и ученическите вълнения, безкрайните уроци и домашни, първата любов, първата цигара и първите сълзи, ....всеки ден светът придобиваше нови очертания, емоции и измерения.. Книгите и филмите ме отвеждаха на далечни екзотични острови, където душата ми скиташе неподвластна на земни граници и физически закони.
   С цялата сила на младия ми дух аз исках да пребродя света и да го завладея.

    Като повечето млади хора, не се вълнувах от политика. Политиката беше нещо скучно и досадно, което възрастните гледаха по телевизията и което обикновено ги ядосваше. После коментираха цените на тока и храните и недоволстваха. Останах с впечатление, че целта на политиците е да вдигат цените и да ядосват хората. А на мене тя се отразяваше пряко  когато исках мама и татко да ми купят нещо,а  казваха : „Не можем да ти го купим, много е скъпо, нямаме пари."" И в очите им се четеше вина. По всичко личеше, че парите са мерило и еквивалент на всички неща и така трябваше да бъде. Никой  не се съмняваше.

    В училище, разбира се, опознах и тъмната страна на тоя свят, Съучениците ми често се обиждаха и биеха, понякога се държава непочтително към учителите, а някои от тях дори купуваха дрога и я продаваха  в училище. Големите ученици рекетираха малките за пари, момичета идваха със силен грим и неприлично облекло и почти всички се интересуваха само от материалното и от лъскавите вещи- нов телефон и лаптоп, скъпи маратонки, модни дрешки...Момчетата искаха да станат мутри или, най-много, футболисти, и да карат скъпи коли, а момичетата - да бъдат манекенки и моделки и така да си  намерят богати приятели, които да им осигурят безгрижен и охолен живот. Медиите допринасяха за тия им стремежи с лъскавия кич, агресията, , крайния материализъм и бездуховност, които денонощно се лееха от там. Много малко от тях имаха идеали,мечти и цели, а още по-малко -  идея как да ги реализират.  
   Те от малки бяха научени, че мечтите са илюзия, а действителността е  сурова и мрачна и безнадеждност дебне отвсякъде.  В такава действителност няма място за мечти, нежност и любов, в такъв свят няма надежда. Те не виждаха в нищо перспектива, бъдещето беше мрачно и безсмислие беше обзело душите им.  Ако имаха някакви мечти, те бяха по-скоро да завършат училище и да се махнат от България.  Накъде…и те не знаеха, но някъде далеко, където няма безнадеждност, нелепа смърт по пътищата, убийства, самоубийства, мизерия, глад, злоба, алчност и бездушие, където възрастните не бъркат в кофите за боклук и не броят с премръзнали треперещи пръсти жалката си пенсия… Където мечтите текат като реки, небето е синьо и всички се обичат като братя…

    Веднъж открих  стихотворение на един поет…Вапцаров, в което той говореше за бялата пролет, която ще дойде, ще измие всичко старо и грозно  и тогава ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя… В училище ни казаха,че това е комунистически поет, а комунизмът е нещо лошо и не бива дори да го споменаваме. Не разбирах защо. Идеята хората да се радват на труда си и да се обичат като братя ми допадна. Особено, като виждах как мама и татко се бъхтят за една мизерна заплата,  която често дори не получаваха. Прибираха се претрепани, хапваха набързо и сядаха пред телевизора, мама разтриваше с някакво мазило разширените си вени, а краката и бяха подути и отекли и боляха. Работеше в един супермаркет на касата  и по 12 часа стоеше права. От мъжка гордост татко не смееше да се оплаква, но в очите и лицето личеше умората; той работеше в строителството и работата му беше тежка и опасна. После започваха новините и цялата кал и помия на отминалия ден се изсипваше върху главите ни- убийства, самоубийства, грабежи, тежки катастрофи, нови и по-високи данъци, инфлация, безработица,  наркомания, повсеместна агресия, банди, вилнеещи по селата цигани, изнасилени старици, пребити дядовци…Всеки ден, от всяка новинарска емисия се изливаше все същия мръсен и помитащ мечтите ми за един по-добър свят поток.  Мама въздишаше тежко, а татко тихо псуваше и аз се сещах за стиховете на оня комунистически поет "...и под мустаците увиснали живота псувахме сърдито."
    Какво се беше променило, каква беше разликата беше комунизъм и демокрация, щом всичко си е същото, дори сега е по-лошо…аз не разбирах. Нали уж живеехме в условия на демокрация, каквото и да значеше това, а вероятно значеше нещо хубаво щом всички казваха така. В речника пишеше, че ‘демокрация” означава народовластие, а парламентарна демокрация - когато властта се упражнява от избрани от народа партии и личности. Аз все още не схващах властта си, като частица от този народ, а наблюдавайки света около мен, не забелязвах по някакъв начин обикновените хора да властват.  Напротив.  Те  бяха обезверени и смачкани, а съществуванието им- сведено до простото осигуряване на жизнения минимум за семействата им. Вярно, имаше и богати, но те бяха малко и живееха далеко от бедния ни работнически квартал.  Учудвах се как са забогатели толкова бързо, когато знаех,че само до преди 10-15 години всички са били равни и скромни в притежанията си. Някой тук беше прецакан и ден след ден, разочарование след разочарование, аз осъзнавах,че прецаканата съм аз и по-голямата част от народа, който, на хартия, властва. 

    Да, провеждаха се избори. Полюбопитствах и научих,че партиите са организации от хора, изповядващи сходни възгледи и интереси, които се стремят да се докопат до управлението и там да материализират в политики тези интереси. Странно, изборите отминаваха, партиите в управлението се сменяха, а положението за мен и моето семейство оставаше същото,, дори се утежняваше. Всичко поскъпваше и парите от заплатите на мама и татко се топяха още в началото на месеца.  Един съсед  се самоуби и чух възрастните да говорят,че  теглил кредит от банка, но после го съкратили и не можел повече да плаща. Остави жена и две деца и банката, все пак им взе жилището. Не намерих смисъл в това самоубийство. Не знам какво се случи после, банката  продаде жилището им на  търг,  а майката изчезна нанякъде с двете си деца и мъката. Тогава за пръв път се замислих сериозно,че човешкият живот се измерва в пари и тази мисъл ми се стори абсурдна.  Дали навсякъде е така?  В цяла Европа..в целия свят… винаги ли е било така, винаги ли и така ще бъде…
    А после мама започна да получава главоболие и повръщане и един ден лекарите и откриха тумор в мозъка. Не, не ми казаха веднага, но аз виждах и чувствах, че нещо лошо става и настоявах за обяснения, докато един ден татко седна до мен, прегърна ме и ми съобщи ужасната  истина. Гледах и не разбирах и само питах: „Мама ще се оправи, нали? Мама ще се оправи ли…” Светът падна и се разби на остри, режещи парчета в краката ми. Успокояваха ме,че след операцията всичко ще е наред, но операцията мина, а нищо не беше народ. Туморът беше частично изрязан и само след три месеца започна отново да расте. Мама не се оплакваше, но аз виждах как бавно угасват очите и.  Лекарства, химиотерапия…нищо не помагаше. Бюджетът ни намаля наполовина, защото вече само татко работеше, а  се налагаше и той да отсъства често от  работа за да се грижи за мама, която вече беше в инвалидна количка.  Баба дойде от село да я гледа и едва преживявахме със заплатата на татко и малката и пенсия. Лекарите постановиха присъдата -  няколко месеца. Тайно плачех вечер в леглото си, за да не  разстройвам мама, която вече дори не говореше и питах Бог ЗАЩО?  Защо ние, защо аз, защо мама, защо? Небето мълчеше безучастно и аз просто намразих Бог от дъното на душата си.

    И един ден татко дойде обнадежден. След като в България всички медицински средства бяха изчерпани и лекарите вдигаха ръце, татко писа на всякакви европейски клиники с молба за мнение и съдействие. И ето,че от една белгийска клиника му отговорили: лечение е възможно, има шансове, но операцията струва 100 хиляди евро, отделно пътните разходи и престоя. Зарадван от добрата новина, татко изобщо не помислил  как ще съберем непосилната за нас сума. А време нямаше. Още не бяхме в Европейския съюз и трябваха визи, разрешения, документи някакви, бюрокрация…но всичко това бяха нищожни тревоги пред надеждата, която отново озари  душите ни. И мама живна дори. Макар и в инвалиден стол, тя се радваше и сълзи на щастие капеха от очите и.
     И се започна едно ходене по институции и молби за пари.  Нямаше Фонд за лечение в чужбина, нямаше никакъв шанс, а болестта напредваше. Аз все още не разбирах как животът на мама може да струва 100 или дори 200 хиляди, дори милион...та това беше МАМА, по дяволите,  и изобщо- как нечий живот може да струва пари? Гледах лъскави коли с тъпи и бездуховни физиономии вътре, модните предавания  и купоните на богатите по телевизията  и не проумявах защо така е устроен светът Адската мизерия в болницата, където водехме мама, ме потрисаше с всички ония умиращи от рак деца и старци с очи като зейнали  гробове...
    Първоначалната еуфория започна да угасва, надеждата на татко помръкваше, но той не се отказваше- ходеше и ходеше- фирми, фондации, организации. Отиде навсякъде, където можеше да се отиде, но мечтаното лечение в Европа оставаше далечно като друга галактика. Мама си отиваше от тоя безразличен свят и само чудо  можеше да я спаси. 
    И не знам-  от молитвите и обвиненията към низвергнатия от мене Бог, който се беше засрамил, или от от друго, но…чудото се случи. Обадиха ни се от национална телевизия, чули  за нашия случай и искали да ни помогнат. Пощуряхме от радост, татко хукна навън  и ново слънце огря мрачното ни съществуване. Всичко стана набързо.  Телевизията засне нашия случай и парите  в специална за целта банкова сметка потекоха. Изведнъж светът засия в целия си блясък и  надеждата дойде, облечена в бяло, пред вратата ни.  Честно казано, не знаех,че в България има толкова добри и състрадателни хора. Идеше ми да крещя тогава: "Хора, не вярвайте на медиите, не всичко е черно, кално и изгубено, добротата е жива в народа ни…"

    А после куфарите, летището, самолета, Белгия…всичко мина като в цветен унес и трескаво нетърпение.  На път към болницата дори не успях да разгледам добре, само размазани картини в забавен каданс минаваха пред очите ми и единствената ми мисъл беше мисълта за  мама.

    Нямаше как да не забележа разликите между нашите и белгийската болница. Усмихнатите и приветливи хора, чистите стаи, лъскавите коридори и модерната техника. Това е Европа, значи.

    Никога няма да забравя часовете на операцията. С татко седяхме, стиснали ръце до посиняване и се молихме Бог и Европа да сбъднат мечтите ни и мама да живее.

    В дните преди да полетим за Белгия, бях прочела доста за Европа и Европейския съюз, а и  в медиите все по-често и настоятелно се обсъждаше нашето бъдещо членство в него. Преди мама да се разболее, асоциациите ми  за Европа бяха като тези на повечето хора- възможността за свободно пътуване, намиране на високо доходна работа, културен и търговски обмен и някакви „европейски ценности, за които всички говореха, но аз не можех съвсем ясно да ги дефинирам в главата си. Не бях само аз, май и другите не можеха.

    Та, аз бях само на четиринайсет, какво разбирах от геополитика и социология? На мене ми се  струваше съвсем естествено да живеем под едно небе и свят без граници, в една пъстра, но солидарна човешка общност без омраза и разделение. Та, това са мечтите на младите, които с  остаряването тъжно се забравят. Тогава не разбирах защо толкова трябва да се говори за нещо, което просто би трябвало да бъде.  А не трябва ли всички хора да живеят като братя?

    С болестта на мама отношението ми към Европа се промени. От принцеса в древногръцката митология и символ на свобода и солидарност между народите, за което говореха по телевизията и в училище, Европа стана спасителка, единствена надежда, изцеление…Това няма как да се опише, трябва да се изстрада и ние го изстрадахме.  Бяхме тук и чакахме спасение.

    По-късно често си мислех за всички онези болни и страдащи, които  са нямали нашия шанс и са умрели без да дочакат изцеление. Все още не разбирах как животът може да струва пари. Нали говориме за ценности? Кое е висша ценност ако не животът? Какви са всички други ценности без него? Търсих и  душата ми не намираше покой.

    Днес , години след първото ми странстване в Европа, седя близо до Тауър Бридж в Лондон, пия кафе, небето е мъгливо,Темза лениво влачи увеселителни корабчета, хора с различен цвят на кожата се разхождат и разговарят наоколо.  Мисля за другата Европа , за която политолозите казват,че си отива и скоро ще бъде история. Бежанската вълна и всички неразрешени и неразрешими вътрешни проблеми щели да довършат съюза на свободните нации и техните споделени ценности.  Национализмът, в най-уродливите му форми, се надига заедно с всички скелети и призраци  на фашизма от близкото минало.  Някои държави искат да напуснат ЕС, уплашени от талазите икономически емигранти, бежанци и потенциални терористи, под чието бреме Съюзът се задъхва.  На талази идат и въпросите – общочовешки ли са европейските ценности? Европейски ли са общочовешките ценности? Европа ли да загубим или ценностите си? Губейки ценностите си, ще запазим ли Европа; губейки Европа ще опазим ли ценностите си? Всеки един от нас, като човек и всеки един от нас като народ? Ей, Богу, въпросите се множат, а няма отговор. Толкова кратко ли трая мечтата ни? 

    Не зная защо, но аз съм оптимистка. Както в оня чуден ден когато белгийските лекари излязоха усмихнати от операционната и целият свят заедно със Слънцето, смеха, радостта и безкрайното щастие нахлуха отново в живота ни. Прегръщахме лекарите, плачехме от радост, а те ни се усмихваха разчуствани и говореха нещо, което не разбираме. Нямаше и нужда,  щастието е общочовешка ценност, за която няма нужда от преводачи и обяснения.

    Вярно, мама и досега има някои проблеми с ръката и говора, но е жива и само това е важното.

    Един ден ще стана лекар- заричах се аз- и ще спасявам хора. И ще се боря човешкият живот да не струва някакви хартийки, а всички болни да имат достъп до здравеопазване. Не исках нито едно дете на света да преживее моята болка и моето отчаяние.

    Не станах лекар, но днес работя и живея  в Лондон. И често седя тук, на Темза и си спомням ония мигове когато знамето на Европейския съюз се издигна в България. Само две години след операцията на мама, но сякаш бяха изминали двайсет.  Тогава имах нужда да не поглеждам назад, а да живея тук и сега с надежда за бъдещето.

    Да,  и тогава България се раздели на две, ние винаги и за всичко се разделяме. За и против Европейския съюз, за и против толкова бленуваните европейски ценности. Както сами можете да се досетите, за мен дилема нямаше. Европа беше спасителка. Когато си гледал смъртта в очите, нищо друго няма значение и не може да те уплаши, камо ли някакви си ценности, иронизирани и хулени от скептиците. Но, тогава, дори и в най-скептичните, имаше толкова светли надежди. Ще изучим децата в чужбина.- казваха хората- ще живеят по-добре и по-щастливи от нас, ще си намерят доходна работа, ще, ще, ще, ще…И както казва оня низвергнат поет :” Една надежда ни докосваше със нещо хубаво и светло…”

(Където и да ида, нося книжката с неговата поезия със себе си и тайно си чета, за да не ме помислят за комунист, а комунист е нещо лошо и официално низвергнато).

   И някои успяха. Децата им се изучиха, намериха си доходна работа и повече никога не се завърнаха. Казват,че българските емигранти са около два милиона, но аз мисля,че са повече. След преживяното в България никакви трудности не ги плашеха и Терминал 2 всеки ден изпращаше мечтатели към обетованата земя, където тече мляко и мед и сълзи от щастие.

    Почти я няма вече оная България на бабините мекици, миризмата на баница и ягодово сладко. Няма го селото с китните дворчета и къщички,  няма го детският смях, гълченето на баба, на дядо стария каскет…всичко е пусто, изоставено…само сенки скитат сред руините…Колко спомени тука са погребани.  Колко надежди, колко  очарование…И тук там на някоя прогнила пейка- самотна старица, чийто деца и внуци са избягали от мъртвилото, за да идат в Европа и да търсят хляба си. Хлопва ръждясалата порта и вечерта покрива пустошта с мълчание.

    Няма я апетитната миризма на прясно опечен хляб от селската фурна, който преполовявахме още в движение. Ядем чуждия хляб  и градим чуждото бъдеще.

    Опитвам се да си спомня за ония безгрижни дни в селския ни двор когато Европа още не съществуваше и целият ми свят живееше между овошките, кокошките, цветята на баба и кошерите с мед на дядо. Няма и не може да има в цялата вселена по-щастливо място, миг, държава от това, което беше тогава България.  Хехе, колко бели вършехме, как скитахме като зверчета из гората и ливадите, а вечер играехме народна топка и федербал, докато възрастните ни навиквахме да се прибираме. Звездите бяха огромни и пияни от дъха на рози и безгрижие.

Днес  само ехото от тия дни свири между руините. 
     Европо, аз не мога да ти споделя тия  изгубени в дебрите на демокрацията ценности , но мога да ти споделя спомените си. Само тях имаме.

    Европо, ние не винаги сме били клетници, аз мога да ти разкажа за нашето минало величие.

Мога да ти разкажа за нашите поети и писатели, за Ботев и Левски и разбира се- за Караджата.

Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен…Знаеш ли,че тези стихове са гравирани на една от колоните ти в Сорбоната?

    Ти едва ли ще ми повярваш, но ние сме били велик народ, велика държава , която никога не е променяла името си за разлика от вас- всички останали.  И ний сме дали нещо на света и ето,че веднага се сещам за буквите. И колкото и да ти се струва невероятно като гледаш жалкото ни състояние, ние имаме какво още да дадем на тоя свят. Знаеш ли, фактът ,че аз пиша това сега говори,че България е жива и жилава и напук на всичко и дори на теб – ще живее.

    Някои от вашите политици, драга Европа, се опитват да ме убедят,че ни правят подаяние и чест като ни приемат в обятията си; други гласуваха против присъединяването ни към Европейския съюз с аргумента,че ще виснем на социалната му система като паразити несвикнали на работа. Знаеш ли, това малко ме обижда. Аз помня отрудените ръце на баба ми и дядо ми, на баща ми и майка ми.  Не ги наричай мързеливци копнеещи единствено за социалните ти помощи.  В мене живее тяхната жиловост и техните мазоли парят ръцете ми.  И техните предци с труд и пот са изкарвали хляба си. И ако днес тънем в мизерия, то знай,  че и това ще мине и ще я бъде България.

    Питаш ме защо съм тук, защо не съм при корените си. О, това е дълга история и някой ден ще я разкажа цялата, но да знаеш, че аз ще се върна в България. Там е сърцето ми. Макар и добра с мен, макар и спасителка, ти  не си ми майка и твоите корени не са мои корени. С парите, които изкарвам тук храня няколко гърла в родината, а мога много дълго да ти разказвам къде отиват парите, които ти ни даваш по европрограмите и как твоят напреднал капитализъм уби нашата крехка родна демокрация и неконкурентно постсоциалистическо производство.  Мога да ти говоря дълго и напоително как твоите стоки и твоите търговски мастодонти убиха дребния търговец със сергийката дето хранеше с нея децата си. Мога да ти разказвам до утре за корупцията, за препоръките, които даваш ти, но не изпълняваме. И няма да заклеймявам само политиците,  а да оневинявам себе си..не очаквай да го направя. Всеки носи своята вина и своят кръст, но нали ме питаше защо не съм в България.

    Да, защо не съм в България?  Защо гледам мрачните води на  Темза, а не Струма и Марица или даже Искъра и върхвете на Пирина…Не знам, не знам кое е правилно. Да остана и да се боря без надежда за успех или в тебе да градя своето бъдеще. Нима твоят Хамлет е знаел кое е правилно: Дали е по-достойно да понася стрелите на свирепата съдба или обнажил меч да се опълчи…Нима ти знаеш, нима знаят кабинетните ти умове?

    Аз виждах в теб безоблачното бъдеще, сигурност, човешки права, върховенство на законите и всичко онова, което обещаваше…Аз пътувах към теб с всичките си кораби, опънати платна и морски приливи...Но днес ти си раздирана от противоречия,  бита от имигранти, подлагаща на съмнение и преоценка всичките си ценности, несигурна за собственото си бъдеще, та камо ли за моето.

    Да, ти все още си остров на спокойствие и просперитет, заобиколен от бушуващите вълни на войни и тероризъм. Ти все още мечтаеш и имаш бъдеще, но бавно и болезнено започваш да осъзнаваш, че за да запазиш своите ценности своето бъдеще, ти трябва да градиш стени. Стени от камък и неприязън- като Берлинската. А аз не разбирам как стени и оръжия пазят ценности. Може би е време да се разделя с илюзиите си за един свят без огради, разделение и граници, нации и религии, над които има само небе като в оная песен на Джон Ленън ( Imagine ). Кажи ми- трябва ли? Може би в този свят съюзи са възможни само между хора от една култура и една религия, може би мултикултурализмът е само фикция..

    В една статия четох,че големите миграции на хора се дължат на несправедливото разпределение на ресурси. Сигурно природните закони са така устроени едни да оцеляват за сметка на други, но аз все още имам време да не вярвам в това. Как да градя планове за моето европейско бъдеще, ако не знам бъдещето на твоите ценности?

    Виж, драга Европо, стилът ми не е академичен и не блести с метафори, чуждици и украшения, но аз знам много за теб. Знам кога и как е създаден Съюзът ти и всичките му институции, декларации, фойрверки и фанфари и лъскавите одежди на твоите ценности…свобода, солидарност,  равноправие, законност и пр и пр.

    Но, кажи ми как да ти вярвам, когато ти дори между своите членове нямаш равноправие и йерархията ти убива малките като България. Аз знам,че при съвременната демокрация в най-висшето и проявление- изборите- всеки човек има един глас, независимо колко е богат, беден,  голям, малък, грозен, красив, умен или неграмотен. Това е фундаментален принцип на прехвалената демокрация, нали за това си се борила, нали ти си полагала арматурата и основите на нашето бъдещо общо  щастие, а в твоя- европейски парламент -  големите народи, с повече депутати, имат предимство пред малките и им диктуват решения. А не бива ли всеки народ да се третира като една личност, един организъм, един вот, една  воля, за да има истинско равноправие и да повярвам в твоите ценности? Защо поставяш малките народи на опашката и със сила и брой им налагаш волята си?

    Нека не се връщам в миналото и да припомням колко пъти си го правила и не само на твоя територия. Това няма да ни помогне да се сближим, а най-много да се изпокараме. Все пак ти спаси мама  и аз съм ти признателна.  Не, не я спасиха пряко твоите чиновници, политици, лобита, корпорации  и сегашни ценности, но може би цялата ти история и всички малки и големи причини и следствия в тяхната съвкупност и хармония са създали от теб днес това, което си и което ни донесе спасение.

    Хилядите знайни и незнайни учени- лекари, инженери…дори корпорацията, произвела медицинската апаратура, която излекува мама…всичко това не би могло да се случи без приноса на всеки един твой гражданин и без знанията и труда на цялото човечество.

   Знаеш ли, искаше ми се да не даваш толкова пари за оръжия и не искам да припомням срамната ти история, защото паралелно с ужасите на нацизма и войните, е живеел още един, различен свят. Светът на изкуството, поезията и науката в името на живота, а не на разрушенията. Защо не вложиш в живота цялата си сила и енергия? Не само ти, но и целият свят.  Хм, казват,че войните били естествен коректор на демографския фактор и са наложителни. Честно, аз не вярвам в тия теории на войнолюбците.  Те търсят морални одежди за алчността и патологичната си жажда за власт чрез разрушение. Земята има още достатъчно място и ресурс за всички ни, а  демографията би могла да се коригира и с планиране.

    Малко ли са природните бедствия, епидемиите, убийствата и самоубийствата, че се налага да се избиваме с оръжия за да не пренаселиме Планетата? Мисля, че войната е просто бизнес, а бизнесът има нужда от реклама, блясък и миризма на благодетелност.

    И ето, днес ние сме европейски граждани с африкански доходи  и трябва цяла седмица да ти изреждам причините за нашето страдание. Ти, всъщност, защо ни прие в съюза си? Искам честен отговор! Седим тук двете, на брега на  Темза, до Айфеловата кула в Париж, до останките от Берлинската стена и си говорим най-приятелски. Няма СРС-та, няма камери, няма гръмки медийни заглавия, официални изявления…даже сълзите на Соломон Паси вече са изсъхнали…Кажи ми - ти само нашата свобода и благоденствие ли искаше? Добре, защо тогава настояваше да затворим ядрените си реактори чрез твоите ядрени лобита, а те съвсем не бяха за затваряне? Защо ни проглуши ушите с приказки за сигурност, а остави много по-стари и опасни реактори на своя територия? Знаеш ли колко е една пенсия и колко струва тока у нас,  в демократична европейска България? Помня баба, която не смееше да си пусне електрическата печка, увиваше се в стари жилетки, мръзнеше и с измръзнали пръсти още ни месеше вкусните си питки- храната на бедните, която днес политиците обложиха с данъци? Помагахме и, доколкото можехме, но парите и за нас не стигаха.Ти така скоро мръзнала ли си? Знаеш ли колко деца и възрастни мръзнат у нас сега? Ти ни даде директиви за зелена енергия и искаш да ни забраниш селските печки на дърва, но ти май изобщо нямаш представа за нашата действителност или ако имаш – не я вземаш под внимание. Ти знаеш ли какви вкусотии готвеше баба на печката и как всички ни сбираше около топлината си? Ти си, която ни затвори реакторите и ни върна във времето на чугунените печки и комините и която строго ни нареждаш какво можем и какво не можем да правим  на своя територия. От индустриализирана страна, демокрацията ни превърна в страна от третия свят и бананова република, а присъединяването ни към теб, освен свободното движение на стоки и капитали и европари за олигархията, не ни донесе нещо хубаво. Да, свободно се придвижваме, за да сменяме памперсите на твоите пенсионери и да мием чиниите в твоите ресторанти, да купуваме твоите стоки вместо да произвеждаме свои, наши, български…
    Някои от нас имат по-голям късмет да учат и да си намерят тук доходна работа, но какво от това ако не сме в България, която мирише на летен спомен и сладкото от ягоди на баба…

    Предполагам,че някои не страдат толкова и с времето поколенията им ще забравят езика и факта,че са българи,  но това е реквием за една нация, който къса струните на душата ми и повярвай- намразвам цялата ти музика. В България не слушах фолклор, Какви са тия старовремски песни и шарени носии като имаме компютри и достъп до всяка култура и нейната музика. Но, сега когато съм тук, докато пътувам или почивам, слагам слушалките и си пускам " Зайди, зайди, ясно слънце.." или  „От де идеш, облаче ле бяло…и настръхвам. Летя над Пирин, Рила и Родопите и знам,че  когато за последен път някой български емигрант заплаче на тази музика, едва тогава България ще бъде изгубена. Не защото ни спря реакторите и конкурира с мощното си производство едва прохождащия ни свободен пазар и демокрация; не заради алчността и недалновидността на политиците, демографският срив и другите гадости, а защото за последно някой ще е плакал на тази музика. Може би няма да ме разбереш, ти не си имигрант  и за тебе това е загадъчно, но на мене ми стига да ме разбере дори един единствен българин скитащ по широките ти пътища и ще знам,че България е жива още и ей Богу- ще я бъде България. С тебе или без тебе, но ще пребъде и някой ден ще се завърне уханието на сладко от ягоди, питките на баба и облещените  на небето звезди, пияни от аромата на рози, лавандула, еделвайси  и музика. Зайди, зайди, ясно Слънце...

    Долу Темза си тече и е време да допия кафето и спомените си и да тръгна за работа.

    P. S. Скоро пак ще съм тук, мила Eвропа, и ако искаш може още да поспорим за моето, твоето, нашето общо бъдеще.

Мая Тонева