ТУРСКОТО РОБСТВО ИЛИ КАК БЪЛГАРИТЕ БЯХА HAPPY В ИМПЕРИЯТА

  

Днес светът страда от синдрома на тясната специализация, тъй както по времето на социализма у нас страдахме от синдрома на всестранно развитата личност или "от всичко, та накрая нищо". В романа си Братя Карамазови, Достоевски, който винаги е прозирал далеко напред в бъдещето, осмива тясната специализация на тогавашните лекари с разказа си за един човек страдащ от проблеми с носа. Когато отишъл от калното си безпросветно село при прочут специалист ринолог в окръжния град, последният го погледнал, погледнал, помънкал си под носа, сложил пенснето помигал  над него, подсмръкнал  и казал: Иван Михайлович, или както там се е казвал онзи с носа, Вие съвсем не сте за мен, тъй като аз лекувам лява ноздра, а при Вас проблемът е основно с дясната.

   Та, днес нашето управление като цяло и образователните специалисти в частност, приличат на онзи експерт по лява ноздра от романа Братя Карамазови. Според статистики, представени от учителската гилдия, у нас над 40 от учениците са функционално неграмотни. И ако тази статистика е страшна с оглед на туй, че тези ученици са бъдещето на България, то факт е че 90 % от управляващите са всестранно неграмотни, ако ми позволите да ползвам това дизайнерско определение.
    Тъй наречените реформи в образованието не са плод на стремежа на управляващите да променят страшните статистики и да посеят семената на едно бъдещо дърво на знанието и всенародната просвета, а израз на управленческа импотентност под мотото" реформа в името на реформата", без значение каква, без значение нейната необходимост, цели и ефективност, без никакъв предварителен обществен дебат, без съответната аргументация относно полезност, влияние върху и без туй размътения от постоянна смяна на учебния материал, многострадален ученически мозък, без грам визия за последиците от тия реформи върху бъдещите исторически, социални и други парадигми, а  какво остава за предвиждане на психологическите ефекти върху националното самочувствие и идентичност. Ей, Богу, може би съм твърде недалновидна за да разгадая с какво замяната на " Бай Ганьо в банята" с " Бай ганьо на пътя, в кръчмата, в тоалетната.." или Бай Ганьо където и да било, ще спомогне за намаляването на функционалната неграмотност сред учащите и ще приповдигне националното им самочувствие. Може би, внушението, че бай Ганьо освен простак, е бил и некъпан, някак си подхранва родолюбието на българина, но, убийте ме, аз не мога да схвана връзката. Местим текстове от тук-там, заменяме, премахваме и пр. и наричаме тези хаотични, безцелни движения и тикове - реформа в образованието, която ще отекне в бъдещия век. Понеже, видите ли, ние сме твърде прости и недалновидни за да осмислим в цялата му дълбочина, многоаспектност и интердисциплинарност акта на замяната на " бай Ганьо в банята" с " Бай Ганьо в кръчмата" или другаде - все едно. Признавам, аз не мога.  

   Да, някои по-конспиративни умове биха могли да заподозрат, че тук играе идеологическата ножица и зад това местене, заменки и окастряне прозира дълбоко стратегически и зъл ум, идещ да ерозира основите, мазето и всички етажи на Матрицата, за да ни превърне в батерии от волт и половина за нуждите  на идещия нов световен ред....Възможно е, но аз все още не схващам връзката с бай Ганьо в банята.  Да,  имам сходни подозрения и вий ще кажете основателни ли са те или не.
    Смятам, че за да се променят безболезнено мисловните модели, парадигмите на едно общество, да се подменят основите на Матрицата, без тя да рухне изведнъж от резките  сътресения на общественото недоволство и противодействие, трябва да се пипа меко, внимателно и зад маската на разни човешки ценности, свободи и прочие патос и величие.

   За хирурзите и политическите лидери не е тайна, че най-подходящият начин да се правят болезнени интервенции  в мисловните модели и нагласи на обществото, както и да се прокарват нелицеприятни реформи и нови данъци, е необходимо първо да му се постави упойка и така да се приспи неговата бдителност докато му „сменят чипа” , ъпдейтват, ъпгрейдват и променят изцяло настройките. Стар колкото света е методът на отвличане на вниманието.  Подхвърля се някаква димка и докато всички се карат шумно  редно ли е или не да се кърми в Мола, тихомълком се  прокарва съответния горчив хап или се бие  съответната идеологическа инжекция. Все пак, да спориш дали е правилно да се показват гърди в Мола е по-интересно от  сухата буква на закона и това ,че някой там мръднал запетайката или добавил  алинея, точка и прочие суха теория и стъжнил още повече жалкия живот на нашего брата – обикновения българин.

   Нашите родни политици и дежурните им демагози са разбрали,че няма нужда да откриват топлата вода на манипулацията и да правят  неясни и със съмнителен изход социални експерименти, когато старите работят безотказно поради простата причина, че за разлика от технологиите, човешката емоционалност не е мръднала от пещерите насам.

   Всичко това, само по себе си, не е нито добро, нито лошо.  Без реформи светът няма как да върви ни напред , ни назад,  нито даже настрани като рак. Лошото иде когато тези реформи не са  Made in Bulgaria  и съвсем не са от Своге,  не лъхат на чубрица и смилянски боб, а на далечни земи отвъд  океана, хамбургери  и американски  или някакъв друг – небългарски- мерак. Дайте да си го кажем направо и да вървим напред в повествованието.

   Тези разходки на бай  Ганьо от банята в кръчмата и на Паисий от пети в осми клас , погледнато на повърхността, са идиотски и образователно неефективни  и в това няма никакво съмнение. Каква е разликата дали бай Ганьо си пере гащите в басейна или се излага в операта? На кого му пука и кой ще спечели от това геополитически?

    Тук един друг призрак излезе от мазето и предизвика вълна от негодувание, недоумение, въпроси, отговори,   медийни дебати и разбуни социалните мрежи- призракът на робството.  Имало ли го е, нямало ли го е и ако го е имало- какви са били формите и измеренията му  по българските земи в Османската империя. Вече е ясно,че винаги когато посегнем към учебния материал, от там винаги ще изскача духът на миналото и ще търси възмездие.

   И както винаги, когато бъде активиран този призрак, всякакъв разум, обективност и безпристрастност  загиват, за да отстъпят място на  емоционални изстъпления и  пиар акции  на всякакви кресливи човечета,  избуяващи в хранителната среда на псевдо патриотизма и противопоставянето и задушаващи в зародиш всеки опит за безпристрастно научно изследване  и академичен подход. Както знаем, учените не крещят, крещят популистите и това вече е трагедия.

   И през всеобщата суматоха, докато  народът се е разделил на две и хванал за гушите за и против робството, патриотите вият и нареждат на умряло,  опънал  платна и танцуващ с ветровете, към малка и бедна България, плава корабът на мъдростта и знанието Made in USA. 

Дайте да се разберем. На никого от вас няма да му хрумне, че университетът в Йейл,  Масачузетс може да произвежда глупаци или да сътвори неистина. Това е Америка, по дяволите и нека отсега пресечем всякакви инсинуации и съмнения, че Америка може в нещо да греши.

   И ей, на, гордо стъпил на палубата на непогрешимостта, олицетворил целия American dream, към нас плава професор Николай Маринов и единственото ми опасение е, че тежестта на  титлите и знанията му може да потопи  кораба и да се лишим от безкрайната му мъдрост и величие, чиято есенция, еманация, етерично масло и прочие  е намерила израз  в пророческата статия  и съвсем новаторско прозрение, че  „Българите са били щастливи в Османската империя”, а там робство не е имало, а даже е да е имало нещо такова - то е било толкоз мижаво и досадно  незначително, че не си струва даже да го споменаваме и да разваляме картината на повсеместното щастие,  като част от пейзажа на цялата ни петвековна  битийност в Османската империя. Take it easy, don't worry and be happy!

   Да ви кажа честно, толкова е хубаво това, толкова ми се иска да е истина, че с кеф бих го прегърнала и отървала веднъж завинаги от мрачната сянка на робството  и всякакви съмнения.  Пък и коя съм аз, че да оспорвам академичните знания и заключения на един професор от Йейл, където и да се намира това географско понятие. Понастоящем това светило на историческата наука  се подвизава в Манхайм, откъдето  ни изпраща, обвита в облак от винени мушички, академичната си мъдрост.

   Който иска, нека търси в Гугъл  житието и битието на професора, но там едва ли ще открие  информацията, която аз мога да ви дам и която шпионите обикновено не представят на широката аудитория. Този радетел за всеобщо щастие и тънък познавач на  народопсихологиятата по време на робството, е дълбоко убеден, че  Вселенският върховен архитект го е заложил в Матрицата като бъдещия премиер на България.  Няма нищо лошо в това, разбира се, специализираните заведения са пълни с наполеоновци, президенти, премиери и всякакви величия.  Лошото тук иде от туй, че този фар на знанието и мъдростта си е наумил, че може да  „спаси” България от лапите на комунизма и руското влияние като  инициира един Майдан по подобие на украинския, а от там нататък нещата поемат  кукловодите, които му плащат за усилията.   И тук няма никакво значение дали бъдещият премиер си вярва или не; това има значение само за психиатричната му диагноза.

   Важното е доколко такива платени крeчетала са в състояние да влияят на общественото мнение, да предизвикват разкол  и вакуум между двете крайности,  засмускващ ни към  една или друга сфера на влияние.  Защото, когато обществеността се раздели на две и между половините и зейне пропаст, в тая пропаст веднага почват да щъкат всякакви чужди ‘будители”, „спасители” и „пророци” и да ни обясняват  как да си напишем „коректно” историята, тъй че да не обидим никого с  факти, национална памет, фолклор или други незначителни подробности.  В края на краищата, какво значи тук някаква си истина пред опасността да засегнем  някого, примерно САЩ или днешна Турция? Та, мъдреците са казали, че да бъдеш kind  е по-важно от това да бъдеш right.

   Ето, затова  професор Маринов ни обяснява колко щастливи сме били  в пределите  на Османската империя и как някакви си кланета, кръвен данък, възрожденски напъни, въстания  и прочие  подробности  не бива да смущават това безоблачно щастие и да дразнят  съседите и техните съюзници, а пък най-важно от важните неща е тия детайли да не подхранват руското влияние, ако правилно ме разбирате. 

   Но, тъй като не всички от драгите ми сънародници имат късмета да знаят английски и не са битували на запад, за да разбират какво е happy- щастлив за западняците, ще се постарая да ви обясня  с думи прости това явление. На мене ми костваше  горчив опит за да прозра, че понятието щастие съвсем няма еднакво  психологическо покритие  на запад  и у нашего брата – балканеца.

   На изток щастие е дълбоко емоционално  преживяване, отличаващо се от обикновената веселост по интензитета  и  съдържанието си. Щастие е да ти се роси дете,  да обичаш и да те обичат дълбоко и искрено и т.нат. Няма нужда да ви обяснявам що е щастие; щастието е върховно изживяване и като такова- рядко, скъпоценно  и безкрайно интимно и истинско.

   На запад съвсем не е така. Там щастие е да си нахилен 24 часа и ако , не дай Боже, се намръщиш или ти докривее за нещо в работата, веднага те питат” Ама, ти защо не си happy?  И почват да те гледат с подозрение,  като  мрачен и нетолерантен тип, затова ти се принуждаваш да се озъбиш в усмивка и да имитираш приповдигната веселост, щото на запад да не си happy  си е престъпление. Никой не смее да  не е  happy, най-малкото може да го изхвърлят от работа.

   Сега може би разбирате малко по-добре какво има предвид професорът под заглавието на авторската си статия „ Българите са били happy в  Османската империя”.  Той  няма предвид, че те са изпитвали дълбоко емоционално удовлетворение от туй,че са роби, а че са се хилели доволно докато са им слагали прангите, събличали, опипвали и оглеждали като животни, нашибвали с камшика   и продавали  някъде по пазарите за роби в  Империята.

   Знаете ли,  най-голямата глупост, която се  поощрява в дебата за робството е поляризирането на обществото и разделянето му на две крайности: Има робство- няма робство.   Един от основните фактори за избуяването на тази глупост  е фактът, че в България няма сериозни научни изследвания  и безпристрастен дебат върху феномена робство в Османската империя.   Къде от  комшийски срам и неудобство,  къде от идеологически потребности, но за законодателството относно робовладението  в Османската империя се знае твърде малко и то предимно  от 18 век нататък. Вниманието  ни е фокусирано главно върху възрожденците, Априлското въстание и освободителната война, а робството е в митологично-фолклорна форма със силен емоционален заряд и бедна от към конкретика и обективност.

   Първата потребност на един смислен дебат е да се даде ясна дефиниция за робство и да се очертаят неговите основни характеристики по принцип, а после и особеностите  и развитието му в Османската империя.   Както Гугъл, така и човешката логика и опит  сочат,че робство или робовладение е  правна и/ или социално- икономическа система, при която едни хора, наречени роби, са собственост  на други хора наречени робовладелци. Робите не притежават лична свобода и могат да бъдат купувани и продавани от своите робовладелци, които могат да ги подлагат на принудителен труд, да ги ползват като вещи и работен добитък и дори да ги изтезават и убият за провинение, като в течението на вековете  законодателството относно робството се е променяло в съответствие с новите  социално-икономически тенденции и обществени нагласи и потребности.

   Робство съществува от дълбока древност  и под различни форми в различните цивилизации. Учените твърдят, че  историческият му произход е в практиката военопленници да се използват като работна ръка. Най-вероятно, такъв е произходът на робството в Османската империя. Турската дума за роб е köle – кьоле, като за „специализирани” роби са се използвали различни думи в съответствие с тяхното предназначение. Напр. джарие е название на робиня от харема, нещо като държанка или законна метреса.  Несъмнен интерес за нас  представлява еничерството или т.нар. кръвен данък- практиката да се отнемат  здрави и силни момчета от родителите им и да се откарват в казармите на Истанбул, Бурса и други градове, където били въвеждани в Исляма,  учели турски и постъпвали в елитния еничерски корпус,  а там ставали отлични бойци, нещо като днешните морски пехотинци или руския Спецназ, воювали, издигали се в чин,  а някои от тях ставали дори паши и везири- министри. В 15 век еничерският корпус – професионалната османска армия,  наброявал 10 хиляди бойци, а в 17 век се увеличил до 150 хиляди души. Еничерите се подчинявали само и единствено на султана,  получавали заплата и част от плячката при походи, а след определен брой години служба или инвалидизация се пенсионирали и част от тях се връщали по родните си места.  Предвид загубите във войни и епидемии,  бягства и пенсиониране, съставът на Корпуса непрекъснато се подновявал, като се  избирали здрави момчета от многодетни семейства в периферията на Османската империя, от 5 до 15 годишна възраст.

   Според исторически източници, в някои години, особено когато много еничери били изгубвани във военни походи, по българските земи  кръвният данък- „девширме”,  стигал до 300 хиляди българчета.  Разбира се, народът ни не бил изключително happy  от този факт и се борил с всичките си сили, възможности и използвайки всякакви   законови и незаконни методи. Тъй като, според  закона в Империята, женени не били вземани за еничери, те женели децата си още на 8-9 годишна възраст,, напускали домовете си и се укривали или пък подкупвали събирачите на данъци – силядхари ,за да заменят децата си с още необрязани синове от бедни турски семейства.  Едва ли има нужда да описвам чувствата на един родител насилствено отделен от детето му.

    В българските земи е имало пазари за продажба на роби в градовете Казанлък, Нова Загора, Скопие, Никопол, Оряхово, Силистра, Добрич, Търново, Ловеч, Враца, Шумен, Разград, Видин, Ямбол, Поморие, Ахтопол и Карнобат.

   И за да не ни обвинят в пристрастност ако цитираме български писмени свидетелства от онова време, нека да видим какво разказва унгарският пътешественик граф Келемен Микеш в свое писмо от 11.04.1738 г.  за пазара на роби във Видин: „Тук всеки ден гледахме печални неща, защото всеки ден виждахме как водят от улица на улица робите, ту мъже, ту девойки, ту жени с деца. Щастлива е оная жена, която я купуват заедно с детето й; защото често пъти един купува жената, а друг -детето; в един час те се разделят един от други, за да не се съберат никога." 

  А ето какво разказва  за пазарите на роби арменският пътешественик Симеон, пребивавал по нашите земи през 1620 г.,, тоест цял век по-рано:„Втората врата на безистена води до Есир базар, където се продават многобройни християнски роби. Старците и стариците са насядали, а момчетата и момичетата, юношите и красивите жени стоят прави. Продавачите държат ръцете им и шумно предлагат и продават стоката, както се продават мулета и коне. Купувачите бяха много, идваха, оглеждаха хората за продан, откриваха лицата на момичетата и жените, бъркаха в пазвите им, опипваха цялото им тяло – от главата до краката, за да се уверят, че стоката е годна… Тук имаше майки и дъщери, братя и сестри, бащи и синове, но клиентите не гледаха нищо, пазаряха се, разделяха детето от майката, брата от сестрата или сестрата от сестрата и ги отвеждаха в своя дом. “

   Свидетелствата са много,а и нямам за цел да правя задълбочен  хронологичен обзор и анализ на робството в Османската империя,  защото нито имам компетенцията, нито е възможно  да побера пет века в няколко страници, мога само да маркирам някои исторически факти и да оставя  всеки сам да си прави изводи колко  happy  са били дедите му  в границите на Империята.

  В „компетентните си писания” професор Маринов твърди, че случаите на покупко-продажба на роби по нашите земи са толкова пренебрежимо малко, че е смешно да се говори за робство и да се правят национални драми.   Но, в едно свое изследване за генезиса , развитието и  особеностите на търговията с роби в Империята от Мурад първи насам, турският учен Селчук ,потвърждава, че един от центровете на търговия  с роби е София, наред с  Багдат,  Дамаск, , Халеп. Белград и други. Разбира се, търговци на роби са могли да бъдат само мюсюлмани. Очевидно, турският автор не държи да бъде политически и по комшийски коректен и представя фактите такива каквито ги е открил в  писмените извори на историята.

   Нека направим едно малко отклонение и напомним на  читателя,че всяко историческо  явление трябва да се разглежда в светлината на своето време и място и техните ценности, потребности, декор, култура, морал и пр. а не през призмата на съвременните ни възгледи  и морални пристрастия.  Което днес е очевидно зло, в миналото се е приемало за нещо естествено и дори великият Аристотел е смятал робството за природно  явление, неотменима  и дори необходима част от всяко обществено-икономическо устройство. Е, на робите не им е било приятно, на техните близки, от които ги разделяли- също, но и това се е приемало за нормално както сега се приема за нормално човешкият живот и здраве да се измерват в пари и хора да умират поради невъзможността да си платят скъпо лечение или операция.  Затова когато съдим и повдигаме обвинения, трябва да имаме предвид,че моралът е плод на  културата и икономическите отношения, а не константна, общовалидна, неизменна величина , характерна за всички исторически епохи и култури.

   За робството се твърди логично, че е било непознато в обществата на ловците – събирачи, защото изисква стопански излишъци и относително висока гъстота на населението и затова появата му  се свързва с уседналост, големите градове, развитието на земеделието и началото на Неолитната революция  през 11 хилядолетие преди н.е. и за ваше сведение- въпреки, че официално е премахнато и последната държава, която отхвърля робството едва през 1981 г. е Мавритания, то продължава да си съществува неофициално и до днес като , според различни оценки, съвременните роби наброяват между 20 и 40 милиона души. Повечето от тези хора са в южна Азия, загубили свободата си поради неизплатени дългове. Заробването на длъжници, трафикът на хора, децата- войници, домашни прислужници под строг надзор, сексуални робини и пр. са просто нови форми на крепостничество в 21 век. 
   Може да засегна американската мечта на професор Маринов, но  много плантации, на които се трудят съвременни роби, са собственост  именно на американски и други западни робовладелци.  Схемата е абсолютно същата като в най-дълбока древност; робите се купуват на пазари за роби срещу нищожни суми от  кредиторите им и се откарват на плантациите, където работят в нечовешки условия. В мрежата има много филми и статии на тема съвременно робство и всеки би могъл да се запознае.

   Проблемът  с продължителното пренебрегване на темата за робството  в Османската империя има  различни причини .  Напр. доктор доцент Валери Колев в една своя публикация , цитира видния изследовател  на  мюсюлманските общества Бърнард Люис, който   още през 80-те твърди,че самото споменаване на робството пред мюсюлманите извиква реакции на свръхчувствителност и обвинения във  враждебно отношение към Исляма . Желанието на повечето автори едновременно да заклеймят робството и да защитят Исляма води до едно неловко объркване и „интелектуална парализа” и в края на краищата- до едно  „конспиративно мълчание” и „оглушителна тишина” , в крак с които е и българската  историческа наука.  Това положение започва да се променя едва след 80-те когато излизат  научни изследвания за робството в Ислямския и конкретно в арабския свят, в близкоизточните общества около средиземноморския басейн , та до фундаменталния труд на Е. Хакам за цялостната история на робовладението в Османската  империя.

   Предполагам,че в тези научни трудове може детайлно да се проследи развитието  на  законодателството  относно робовладението в Османската империя  във времето и пространството, но целта на това изложение е да реши въпроса : имало ли е или не робство по българските земи, защото той е който отново ни разделя и привлича всякакви нравоучители и вълци в овчи кожи да манипулират обърканото ни и разделено общество  в името на нечистите си интереси.

   От робство, през владичество, та до  присъствие и всичките им нюанси присъстват  в медийното пространство  и ако възрастните са объркани, какво да кажем за многострадалния български ученик и неговите изтерзани учители?

  Както е изначално ясно- робство в България и цялата империя е имало и този извод не е на базата на песни и стихотворения, макар,че и те са част от историческата ни памет,  а на основата на османското законодателство  и това трябва да бъде единственият ни ориентир. Какви са били конкретните практики и прояви е задача на други изложения.  Дори хипотетично да приемем, че  робовладелските практики по българските земи са били ‘смекчени” към края на робството или, че както твърди професорът- само някакви  мутри са се занимавали с кражба на хора  и продаването им в робство- то пак трябва да припомним, че робията не се измерва в количеството на робите и честотата и мащабите на робовладелските практики,  а в самата законова възможност  да се практикуват – във всеки един момент, на всяко едно място  и спрямо всеки немюсюлманин в Империята. 

   Дори в  началото на 19 век по суша и море в Османската империя ежегодно се между 16 и 18 хиляди черни и бели роби били събирани от Азия, Африка и Европа, вкл. България. Робството си е една утвърдена от религията и законите на държавата  практика.

   Редуцирането му започва с реформите на султан Махмуд втори, който ликвидира  еничерския корпус, въвежда някои ограничения относно робството, но въпреки това отказва да подпише Декларацията срещу търговията с роби приета на Виенския конгрес през 1815 г. която морално осъжда тази практика.

   Някои  казват, че усилията на Британия за премахването на робството и търговията с роби е една хуманна кауза обслужваща добре колониалните и мераци в Азия и Африка, но независимо от това, под натиска на британската дипломация,  през  1830 г. султанът подписва ферман , с който освобождава робите християни неприели исляма. Този ферман не направил особено впечатление на търговците на роби и нямал някакъв особен ефект, та през 1850г.  се наложило да бъде приподписан отново. Малко по малко, със стъпки напред и назад, робството е постепенно ограничавано, докато през 1876 г. при възкачването си на престола султан  Абдул  Хамид втори  не зачеркнал решително  всичко направено до момента в тази насока, като отхвърлил текста за премахване на робството от речта си написана от  великия везир Митхат паша. Текстът бил следният:  Купуването и продажбата на роби е противно на предписанията на Свещения закон (Шериата), затова Ние освобождаваме всички роби и евнуси от Нашия Дворец и обявяваме, че занапред цялата търговия с роби, както купуването, така и продаването, е официално забранена в Нашата Империя и ще бъде определена дата за постепенното освобождаване на всички съществуващи роби като се вземат специални мерки, за да се попречи на възстановяването на робството“.

   Предполагам,че този жест е достатъчно красноречив и говори за нежеланието на султана и огромната част от обществото да се раздели с традициите и облагите на робството.

   Предполагам,че изреждането на факти е отегчително за читателя и затова спирам до тук, като мимоходом ще отбележа,че робството окончателно е премахнато от Кемал Ататюрк и ще се насоча към кирливите ризи на Европа и Америка, чийто представители днес идват  да ни обясняват колко happy сме били в пределите на Османската империя и колко некоректно е в учебниците ни по история да се споменават някои нелицеприятни факти от националното ни минало, които могат да засегнат  братята мюсюлмани и да ни вкарат в етнически и междудържавни конфликти, от които само те – западняците - могат да ни спасят като ни пренапишат историята. Чудесно. Нека сега надникнем в тяхната история.

   В повечето съвременни европейски езици  думата робство произлиза от средновековната латинска дума  slavus, която от своя страна  произлиза от наименованието на славяните, тъй като през ранното средновековие много от европейските роби идват от централна и източна  Европа. Омаядските халифи в Испания се снабдявали с роби от франките, които  им ги продавали.

   Нека не проследяваме историята на робството в Европа, а се пренесем направо по време на колонизацията на Америка когато робството избухва с нова сила. Всички сме гледали филми за търговци на роби и трюмове  на кораби натъпкани  с умиращи от глад, жажда и задушаване черни роби и няма нужда да разказвам. От Америка робството не си тръгва лесно   и без съпротива ( Гражданската война)  и както споменах по-горе – и до днес  се практикува  неофициално от западни, включ. Американски компании . За американските индианци избивани и натъпквани в гета от американските агресори само мимоходом споменавам, макар, че става дума за геноцид и огромна трагедия.

   Никой не може да каже колко милиона роби е имало в цялата световна история, вероятно са стотици милиони и със сигурност  милиони в Османската империя.

   Това, което вълнува мен е разделението на нацията ни по този нелеп начин и използването на това разделение от враждебни нам сили, които само чакат пропукване във фундамента на обществото, за да се  вклинят там и да започнат да дълбаят  докато сринат основите и тотално затрият историческата ни памет, която е главният  идентификатор на един народ, в името на своите геополитически домогвания.  А и не ми се струва удачно държава по-млада от оградата на баба ми да се бърка в делата на друга с 3000 годишна история, каквато е България. Поправете ме ако греша.

  „Принципът разделяй и владей”  разбива с милиони малки дрелки - НПО-та, емисари, ерудити и интелектуалци на повикване, фундамента на нацията, а надписът  „Съединението прави силата” отдавна служи само да го кацат гаргите.

  Знаете ли, свободата е дори в правото да грешиш, ако приемем, че в отношението ни към миналото има грешки. Посегателството върху една част или аспект на свободата е посегателство върху свободата като цяло.  Философите не могат да се споразумеят върху точната дефиниция за свобода, но със  сигурност – да пишеш учебниците си не под давление на Кремъл, Анкара или Вашингтон и без да се съобразяваш чии чувства ще накърниш с истината, е израз на свобода. 

   По-нагоре мъдрувахме върху това дали е по-добре да си kind или да си right. Питам се ако  цял живот учехме децата си, че светът  е рай и робство и войни  никога не е имало, как щяхме да ги опазим от опасностите на живота? Ако си траехме  за това,че печката пари, а във водата можеш да се удавиш, каква услуга щяхме да им направим като ги оставим да се удавят или изгорят?  От друга страна, каква полза би имало да ги караме да мразят водата или топлината от печката, когато просто можем да им обясним, че такова е тяхното естество и водата и топлината съвсем не ни мразят. Защо да не можем да им обясним естеството на робството като  тъмната страна от историята на Османската (и всяка друга) империя, подчинена част от която сме били и ние,  без  това да предизвиква смущение в мюсюлманите за делата на дедите им или омраза в  децата ни? Това е нашата история, няма защо да се гневим или срамуваме. И защо да се срамуваме когато има толкова с което да се гордеем?  Един народ израства духовно само чрез страдание, а ние сме го преживели достатъчно.

   Няма такива  безсмислици  като „генетична омраза”; никое бебе не мрази, омразата се възпитава и прониква като рак обществото ни, за което  смело допринасят и разните там националисти, ислямисти, антиислямисти и прочие ‘анти”-та, „исти” и подскачащи палячовци с нечисти помисли. Защото ако в нашата история мюсюлманите са били робовладелците,  то  в десетата от нашите - християнски „божии” заповеди четем” не пожелавай роба на ближния си” ,което директно ни препраща към едно робовладелско общество,  в което робът не е много над обикновената вещ.  Що за ‘божия” може да е заповед увековечаваща робството?  В евангелието пък апостол Павел препоръчва на робите да служат на господарите си.

   И ако днес религиозните апологети се мъчат  да реабилитират религията – ислямска и християнска - ние  сме  наясно, че и религията е плод и отражение  на времето, социално-икономическата система  и културата като цяло и ако има в нея общочовешки ценности- те са плод на човешкия изстрадан опит,  а не на религията, която си ги приписва като „божествено” откровение.

   Въпросът за свободата сигурно никога няма да бъде решен еднозначно  и рамките и ще варират в зависимост от вариациите в еволюцията и възходите и паденията на човечеството.     Спомените за робството ще избледняват и след хилядолетия за нас  ще се знае толкова колкото днес знаем за древен  Египет или Вавилон и раните ни ще бъдат излекувани от времето.

   А днес е време е да заговорим за робството без национални, религиозни и политически комплекси, чувство за мъст и жажда за възмездие.

   Искаме и  свободата да пишем историята си така както ни диктува собствената съвест, родова памет и историческа  адекватност,  а не потребността да сме kind  вместо да сме right.

   Дължим го на децата си.

ОПИТ  ЗА ЕСЕ НА ТЕМА МОЕТО ЕВРОПЕЙСКО БЪДЕЩЕ

    Помня когато тригодишната дъщеря на една моя приятелка един ден се изпъчи и ни съобщи, че е от Благоевград, изключително горда от новопридобитата си информация. Повтаряше я важно отново и отново, докато не я попитах: А къде е Благоевград?. Тя ме погледна с големи, учудени очи, после сбърчи вежди и започна да мисли усилено, очевидно затруднена от тоя неочакван въпрос. Благоевград е в България, моето момиче. - обясних аз с търпеливото снизхождение на възрастния към дете, след което последва " А къде е България". В Европа.- отговорих аз. А къде е Европа? - беше следващият въпрос. В света. А къде е светът и т.нат. докато изчерпим възможностите на Вселената. Хм ако можех да поставя тук емотикон, бих се усмихнала на спомена и за моето детство. Нищо, приемете, че ви се усмихвам през думите.

    И аз съм от Благоевград и от прозореца на детската си стая  виждах Рила и върховете на Пирина..Но, в началото Благоевград бяха ръцете и косите на мама. С тях започваше и свършваше целият свят. Понякога към ръцете на мама се присъединява и ръцете на татко, но той се страхуваше да не ме изпусне и рядко ме вземаше,за разлика от баба, която умело ме къпеше и повиваше. Моята баба Петра, която се усмихва от всичките ми спомени с дъх на грозде, пържени картофки,  вита баница, топлина от селската печка  и цветна градина с разцъфтели люляци…
   После светът започна да расте. Появиха се и други, непознати хора, носиха ми играчки и ме гушкаха, говореха ми със смешен глас нещо, което  не разбирах. След време слязох от креватчето и започнах да пълзя навсякъде в станалия огромен свят - детската ми стая. А когато мама и татко ми купиха проходилка, започнах да шетам навсякъде из къщата.
   Светът миришеше вкусно- на мекиците на баба, на крем карамел, сладко от малини и любов.. А после, сякаш след миг, дойдоха детската градина с пясъчника и пързалките, обичайните бели, разранените колена, лятото на село, кънките, велосипеда. Неусетно, след люлките и пързалките, дойдоха и ученическите вълнения, безкрайните уроци и домашни, първата любов, първата цигара и първите сълзи, ....всеки ден светът придобиваше нови очертания, емоции и измерения.. Книгите и филмите ме отвеждаха на далечни екзотични острови, където душата ми скиташе неподвластна на земни граници и физически закони.
   С цялата сила на младия ми дух аз исках да пребродя света и да го завладея.

    Като повечето млади хора, не се вълнувах от политика. Политиката беше нещо скучно и досадно, което възрастните гледаха по телевизията и което обикновено ги ядосваше. После коментираха цените на тока и храните и недоволстваха. Останах с впечатление, че целта на политиците е да вдигат цените и да ядосват хората. А на мене тя се отразяваше пряко  когато исках мама и татко да ми купят нещо,а  казваха : „Не можем да ти го купим, много е скъпо, нямаме пари."" И в очите им се четеше вина. По всичко личеше, че парите са мерило и еквивалент на всички неща и така трябваше да бъде. Никой  не се съмняваше.

    В училище, разбира се, опознах и тъмната страна на тоя свят, Съучениците ми често се обиждаха и биеха, понякога се държава непочтително към учителите, а някои от тях дори купуваха дрога и я продаваха  в училище. Големите ученици рекетираха малките за пари, момичета идваха със силен грим и неприлично облекло и почти всички се интересуваха само от материалното и от лъскавите вещи- нов телефон и лаптоп, скъпи маратонки, модни дрешки...Момчетата искаха да станат мутри или, най-много, футболисти, и да карат скъпи коли, а момичетата - да бъдат манекенки и моделки и така да си  намерят богати приятели, които да им осигурят безгрижен и охолен живот. Медиите допринасяха за тия им стремежи с лъскавия кич, агресията, , крайния материализъм и бездуховност, които денонощно се лееха от там. Много малко от тях имаха идеали,мечти и цели, а още по-малко -  идея как да ги реализират.  
   Те от малки бяха научени, че мечтите са илюзия, а действителността е  сурова и мрачна и безнадеждност дебне отвсякъде.  В такава действителност няма място за мечти, нежност и любов, в такъв свят няма надежда. Те не виждаха в нищо перспектива, бъдещето беше мрачно и безсмислие беше обзело душите им.  Ако имаха някакви мечти, те бяха по-скоро да завършат училище и да се махнат от България.  Накъде…и те не знаеха, но някъде далеко, където няма безнадеждност, нелепа смърт по пътищата, убийства, самоубийства, мизерия, глад, злоба, алчност и бездушие, където възрастните не бъркат в кофите за боклук и не броят с премръзнали треперещи пръсти жалката си пенсия… Където мечтите текат като реки, небето е синьо и всички се обичат като братя…

    Веднъж открих  стихотворение на един поет…Вапцаров, в което той говореше за бялата пролет, която ще дойде, ще измие всичко старо и грозно  и тогава ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя… В училище ни казаха,че това е комунистически поет, а комунизмът е нещо лошо и не бива дори да го споменаваме. Не разбирах защо. Идеята хората да се радват на труда си и да се обичат като братя ми допадна. Особено, като виждах как мама и татко се бъхтят за една мизерна заплата,  която често дори не получаваха. Прибираха се претрепани, хапваха набързо и сядаха пред телевизора, мама разтриваше с някакво мазило разширените си вени, а краката и бяха подути и отекли и боляха. Работеше в един супермаркет на касата  и по 12 часа стоеше права. От мъжка гордост татко не смееше да се оплаква, но в очите и лицето личеше умората; той работеше в строителството и работата му беше тежка и опасна. После започваха новините и цялата кал и помия на отминалия ден се изсипваше върху главите ни- убийства, самоубийства, грабежи, тежки катастрофи, нови и по-високи данъци, инфлация, безработица,  наркомания, повсеместна агресия, банди, вилнеещи по селата цигани, изнасилени старици, пребити дядовци…Всеки ден, от всяка новинарска емисия се изливаше все същия мръсен и помитащ мечтите ми за един по-добър свят поток.  Мама въздишаше тежко, а татко тихо псуваше и аз се сещах за стиховете на оня комунистически поет "...и под мустаците увиснали живота псувахме сърдито."
    Какво се беше променило, каква беше разликата беше комунизъм и демокрация, щом всичко си е същото, дори сега е по-лошо…аз не разбирах. Нали уж живеехме в условия на демокрация, каквото и да значеше това, а вероятно значеше нещо хубаво щом всички казваха така. В речника пишеше, че ‘демокрация” означава народовластие, а парламентарна демокрация - когато властта се упражнява от избрани от народа партии и личности. Аз все още не схващах властта си, като частица от този народ, а наблюдавайки света около мен, не забелязвах по някакъв начин обикновените хора да властват.  Напротив.  Те  бяха обезверени и смачкани, а съществуванието им- сведено до простото осигуряване на жизнения минимум за семействата им. Вярно, имаше и богати, но те бяха малко и живееха далеко от бедния ни работнически квартал.  Учудвах се как са забогатели толкова бързо, когато знаех,че само до преди 10-15 години всички са били равни и скромни в притежанията си. Някой тук беше прецакан и ден след ден, разочарование след разочарование, аз осъзнавах,че прецаканата съм аз и по-голямата част от народа, който, на хартия, властва. 

    Да, провеждаха се избори. Полюбопитствах и научих,че партиите са организации от хора, изповядващи сходни възгледи и интереси, които се стремят да се докопат до управлението и там да материализират в политики тези интереси. Странно, изборите отминаваха, партиите в управлението се сменяха, а положението за мен и моето семейство оставаше същото,, дори се утежняваше. Всичко поскъпваше и парите от заплатите на мама и татко се топяха още в началото на месеца.  Един съсед  се самоуби и чух възрастните да говорят,че  теглил кредит от банка, но после го съкратили и не можел повече да плаща. Остави жена и две деца и банката, все пак им взе жилището. Не намерих смисъл в това самоубийство. Не знам какво се случи после, банката  продаде жилището им на  търг,  а майката изчезна нанякъде с двете си деца и мъката. Тогава за пръв път се замислих сериозно,че човешкият живот се измерва в пари и тази мисъл ми се стори абсурдна.  Дали навсякъде е така?  В цяла Европа..в целия свят… винаги ли е било така, винаги ли и така ще бъде…
    А после мама започна да получава главоболие и повръщане и един ден лекарите и откриха тумор в мозъка. Не, не ми казаха веднага, но аз виждах и чувствах, че нещо лошо става и настоявах за обяснения, докато един ден татко седна до мен, прегърна ме и ми съобщи ужасната  истина. Гледах и не разбирах и само питах: „Мама ще се оправи, нали? Мама ще се оправи ли…” Светът падна и се разби на остри, режещи парчета в краката ми. Успокояваха ме,че след операцията всичко ще е наред, но операцията мина, а нищо не беше народ. Туморът беше частично изрязан и само след три месеца започна отново да расте. Мама не се оплакваше, но аз виждах как бавно угасват очите и.  Лекарства, химиотерапия…нищо не помагаше. Бюджетът ни намаля наполовина, защото вече само татко работеше, а  се налагаше и той да отсъства често от  работа за да се грижи за мама, която вече беше в инвалидна количка.  Баба дойде от село да я гледа и едва преживявахме със заплатата на татко и малката и пенсия. Лекарите постановиха присъдата -  няколко месеца. Тайно плачех вечер в леглото си, за да не  разстройвам мама, която вече дори не говореше и питах Бог ЗАЩО?  Защо ние, защо аз, защо мама, защо? Небето мълчеше безучастно и аз просто намразих Бог от дъното на душата си.

    И един ден татко дойде обнадежден. След като в България всички медицински средства бяха изчерпани и лекарите вдигаха ръце, татко писа на всякакви европейски клиники с молба за мнение и съдействие. И ето,че от една белгийска клиника му отговорили: лечение е възможно, има шансове, но операцията струва 100 хиляди евро, отделно пътните разходи и престоя. Зарадван от добрата новина, татко изобщо не помислил  как ще съберем непосилната за нас сума. А време нямаше. Още не бяхме в Европейския съюз и трябваха визи, разрешения, документи някакви, бюрокрация…но всичко това бяха нищожни тревоги пред надеждата, която отново озари  душите ни. И мама живна дори. Макар и в инвалиден стол, тя се радваше и сълзи на щастие капеха от очите и.
     И се започна едно ходене по институции и молби за пари.  Нямаше Фонд за лечение в чужбина, нямаше никакъв шанс, а болестта напредваше. Аз все още не разбирах как животът на мама може да струва 100 или дори 200 хиляди, дори милион...та това беше МАМА, по дяволите,  и изобщо- как нечий живот може да струва пари? Гледах лъскави коли с тъпи и бездуховни физиономии вътре, модните предавания  и купоните на богатите по телевизията  и не проумявах защо така е устроен светът Адската мизерия в болницата, където водехме мама, ме потрисаше с всички ония умиращи от рак деца и старци с очи като зейнали  гробове...
    Първоначалната еуфория започна да угасва, надеждата на татко помръкваше, но той не се отказваше- ходеше и ходеше- фирми, фондации, организации. Отиде навсякъде, където можеше да се отиде, но мечтаното лечение в Европа оставаше далечно като друга галактика. Мама си отиваше от тоя безразличен свят и само чудо  можеше да я спаси. 
    И не знам-  от молитвите и обвиненията към низвергнатия от мене Бог, който се беше засрамил, или от от друго, но…чудото се случи. Обадиха ни се от национална телевизия, чули  за нашия случай и искали да ни помогнат. Пощуряхме от радост, татко хукна навън  и ново слънце огря мрачното ни съществуване. Всичко стана набързо.  Телевизията засне нашия случай и парите  в специална за целта банкова сметка потекоха. Изведнъж светът засия в целия си блясък и  надеждата дойде, облечена в бяло, пред вратата ни.  Честно казано, не знаех,че в България има толкова добри и състрадателни хора. Идеше ми да крещя тогава: "Хора, не вярвайте на медиите, не всичко е черно, кално и изгубено, добротата е жива в народа ни…"

    А после куфарите, летището, самолета, Белгия…всичко мина като в цветен унес и трескаво нетърпение.  На път към болницата дори не успях да разгледам добре, само размазани картини в забавен каданс минаваха пред очите ми и единствената ми мисъл беше мисълта за  мама.

    Нямаше как да не забележа разликите между нашите и белгийската болница. Усмихнатите и приветливи хора, чистите стаи, лъскавите коридори и модерната техника. Това е Европа, значи.

    Никога няма да забравя часовете на операцията. С татко седяхме, стиснали ръце до посиняване и се молихме Бог и Европа да сбъднат мечтите ни и мама да живее.

    В дните преди да полетим за Белгия, бях прочела доста за Европа и Европейския съюз, а и  в медиите все по-често и настоятелно се обсъждаше нашето бъдещо членство в него. Преди мама да се разболее, асоциациите ми  за Европа бяха като тези на повечето хора- възможността за свободно пътуване, намиране на високо доходна работа, културен и търговски обмен и някакви „европейски ценности, за които всички говореха, но аз не можех съвсем ясно да ги дефинирам в главата си. Не бях само аз, май и другите не можеха.

    Та, аз бях само на четиринайсет, какво разбирах от геополитика и социология? На мене ми се  струваше съвсем естествено да живеем под едно небе и свят без граници, в една пъстра, но солидарна човешка общност без омраза и разделение. Та, това са мечтите на младите, които с  остаряването тъжно се забравят. Тогава не разбирах защо толкова трябва да се говори за нещо, което просто би трябвало да бъде.  А не трябва ли всички хора да живеят като братя?

    С болестта на мама отношението ми към Европа се промени. От принцеса в древногръцката митология и символ на свобода и солидарност между народите, за което говореха по телевизията и в училище, Европа стана спасителка, единствена надежда, изцеление…Това няма как да се опише, трябва да се изстрада и ние го изстрадахме.  Бяхме тук и чакахме спасение.

    По-късно често си мислех за всички онези болни и страдащи, които  са нямали нашия шанс и са умрели без да дочакат изцеление. Все още не разбирах как животът може да струва пари. Нали говориме за ценности? Кое е висша ценност ако не животът? Какви са всички други ценности без него? Търсих и  душата ми не намираше покой.

    Днес , години след първото ми странстване в Европа, седя близо до Тауър Бридж в Лондон, пия кафе, небето е мъгливо,Темза лениво влачи увеселителни корабчета, хора с различен цвят на кожата се разхождат и разговарят наоколо.  Мисля за другата Европа , за която политолозите казват,че си отива и скоро ще бъде история. Бежанската вълна и всички неразрешени и неразрешими вътрешни проблеми щели да довършат съюза на свободните нации и техните споделени ценности.  Национализмът, в най-уродливите му форми, се надига заедно с всички скелети и призраци  на фашизма от близкото минало.  Някои държави искат да напуснат ЕС, уплашени от талазите икономически емигранти, бежанци и потенциални терористи, под чието бреме Съюзът се задъхва.  На талази идат и въпросите – общочовешки ли са европейските ценности? Европейски ли са общочовешките ценности? Европа ли да загубим или ценностите си? Губейки ценностите си, ще запазим ли Европа; губейки Европа ще опазим ли ценностите си? Всеки един от нас, като човек и всеки един от нас като народ? Ей, Богу, въпросите се множат, а няма отговор. Толкова кратко ли трая мечтата ни? 

    Не зная защо, но аз съм оптимистка. Както в оня чуден ден когато белгийските лекари излязоха усмихнати от операционната и целият свят заедно със Слънцето, смеха, радостта и безкрайното щастие нахлуха отново в живота ни. Прегръщахме лекарите, плачехме от радост, а те ни се усмихваха разчуствани и говореха нещо, което не разбираме. Нямаше и нужда,  щастието е общочовешка ценност, за която няма нужда от преводачи и обяснения.

    Вярно, мама и досега има някои проблеми с ръката и говора, но е жива и само това е важното.

    Един ден ще стана лекар- заричах се аз- и ще спасявам хора. И ще се боря човешкият живот да не струва някакви хартийки, а всички болни да имат достъп до здравеопазване. Не исках нито едно дете на света да преживее моята болка и моето отчаяние.

    Не станах лекар, но днес работя и живея  в Лондон. И често седя тук, на Темза и си спомням ония мигове когато знамето на Европейския съюз се издигна в България. Само две години след операцията на мама, но сякаш бяха изминали двайсет.  Тогава имах нужда да не поглеждам назад, а да живея тук и сега с надежда за бъдещето.

    Да,  и тогава България се раздели на две, ние винаги и за всичко се разделяме. За и против Европейския съюз, за и против толкова бленуваните европейски ценности. Както сами можете да се досетите, за мен дилема нямаше. Европа беше спасителка. Когато си гледал смъртта в очите, нищо друго няма значение и не може да те уплаши, камо ли някакви си ценности, иронизирани и хулени от скептиците. Но, тогава, дори и в най-скептичните, имаше толкова светли надежди. Ще изучим децата в чужбина.- казваха хората- ще живеят по-добре и по-щастливи от нас, ще си намерят доходна работа, ще, ще, ще, ще…И както казва оня низвергнат поет :” Една надежда ни докосваше със нещо хубаво и светло…”

(Където и да ида, нося книжката с неговата поезия със себе си и тайно си чета, за да не ме помислят за комунист, а комунист е нещо лошо и официално низвергнато).

   И някои успяха. Децата им се изучиха, намериха си доходна работа и повече никога не се завърнаха. Казват,че българските емигранти са около два милиона, но аз мисля,че са повече. След преживяното в България никакви трудности не ги плашеха и Терминал 2 всеки ден изпращаше мечтатели към обетованата земя, където тече мляко и мед и сълзи от щастие.

    Почти я няма вече оная България на бабините мекици, миризмата на баница и ягодово сладко. Няма го селото с китните дворчета и къщички,  няма го детският смях, гълченето на баба, на дядо стария каскет…всичко е пусто, изоставено…само сенки скитат сред руините…Колко спомени тука са погребани.  Колко надежди, колко  очарование…И тук там на някоя прогнила пейка- самотна старица, чийто деца и внуци са избягали от мъртвилото, за да идат в Европа и да търсят хляба си. Хлопва ръждясалата порта и вечерта покрива пустошта с мълчание.

    Няма я апетитната миризма на прясно опечен хляб от селската фурна, който преполовявахме още в движение. Ядем чуждия хляб  и градим чуждото бъдеще.

    Опитвам се да си спомня за ония безгрижни дни в селския ни двор когато Европа още не съществуваше и целият ми свят живееше между овошките, кокошките, цветята на баба и кошерите с мед на дядо. Няма и не може да има в цялата вселена по-щастливо място, миг, държава от това, което беше тогава България.  Хехе, колко бели вършехме, как скитахме като зверчета из гората и ливадите, а вечер играехме народна топка и федербал, докато възрастните ни навиквахме да се прибираме. Звездите бяха огромни и пияни от дъха на рози и безгрижие.

Днес  само ехото от тия дни свири между руините. 
     Европо, аз не мога да ти споделя тия  изгубени в дебрите на демокрацията ценности , но мога да ти споделя спомените си. Само тях имаме.

    Европо, ние не винаги сме били клетници, аз мога да ти разкажа за нашето минало величие.

Мога да ти разкажа за нашите поети и писатели, за Ботев и Левски и разбира се- за Караджата.

Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен…Знаеш ли,че тези стихове са гравирани на една от колоните ти в Сорбоната?

    Ти едва ли ще ми повярваш, но ние сме били велик народ, велика държава , която никога не е променяла името си за разлика от вас- всички останали.  И ний сме дали нещо на света и ето,че веднага се сещам за буквите. И колкото и да ти се струва невероятно като гледаш жалкото ни състояние, ние имаме какво още да дадем на тоя свят. Знаеш ли, фактът ,че аз пиша това сега говори,че България е жива и жилава и напук на всичко и дори на теб – ще живее.

    Някои от вашите политици, драга Европа, се опитват да ме убедят,че ни правят подаяние и чест като ни приемат в обятията си; други гласуваха против присъединяването ни към Европейския съюз с аргумента,че ще виснем на социалната му система като паразити несвикнали на работа. Знаеш ли, това малко ме обижда. Аз помня отрудените ръце на баба ми и дядо ми, на баща ми и майка ми.  Не ги наричай мързеливци копнеещи единствено за социалните ти помощи.  В мене живее тяхната жиловост и техните мазоли парят ръцете ми.  И техните предци с труд и пот са изкарвали хляба си. И ако днес тънем в мизерия, то знай,  че и това ще мине и ще я бъде България.

    Питаш ме защо съм тук, защо не съм при корените си. О, това е дълга история и някой ден ще я разкажа цялата, но да знаеш, че аз ще се върна в България. Там е сърцето ми. Макар и добра с мен, макар и спасителка, ти  не си ми майка и твоите корени не са мои корени. С парите, които изкарвам тук храня няколко гърла в родината, а мога много дълго да ти разказвам къде отиват парите, които ти ни даваш по европрограмите и как твоят напреднал капитализъм уби нашата крехка родна демокрация и неконкурентно постсоциалистическо производство.  Мога да ти говоря дълго и напоително как твоите стоки и твоите търговски мастодонти убиха дребния търговец със сергийката дето хранеше с нея децата си. Мога да ти разказвам до утре за корупцията, за препоръките, които даваш ти, но не изпълняваме. И няма да заклеймявам само политиците,  а да оневинявам себе си..не очаквай да го направя. Всеки носи своята вина и своят кръст, но нали ме питаше защо не съм в България.

    Да, защо не съм в България?  Защо гледам мрачните води на  Темза, а не Струма и Марица или даже Искъра и върхвете на Пирина…Не знам, не знам кое е правилно. Да остана и да се боря без надежда за успех или в тебе да градя своето бъдеще. Нима твоят Хамлет е знаел кое е правилно: Дали е по-достойно да понася стрелите на свирепата съдба или обнажил меч да се опълчи…Нима ти знаеш, нима знаят кабинетните ти умове?

    Аз виждах в теб безоблачното бъдеще, сигурност, човешки права, върховенство на законите и всичко онова, което обещаваше…Аз пътувах към теб с всичките си кораби, опънати платна и морски приливи...Но днес ти си раздирана от противоречия,  бита от имигранти, подлагаща на съмнение и преоценка всичките си ценности, несигурна за собственото си бъдеще, та камо ли за моето.

    Да, ти все още си остров на спокойствие и просперитет, заобиколен от бушуващите вълни на войни и тероризъм. Ти все още мечтаеш и имаш бъдеще, но бавно и болезнено започваш да осъзнаваш, че за да запазиш своите ценности своето бъдеще, ти трябва да градиш стени. Стени от камък и неприязън- като Берлинската. А аз не разбирам как стени и оръжия пазят ценности. Може би е време да се разделя с илюзиите си за един свят без огради, разделение и граници, нации и религии, над които има само небе като в оная песен на Джон Ленън ( Imagine ). Кажи ми- трябва ли? Може би в този свят съюзи са възможни само между хора от една култура и една религия, може би мултикултурализмът е само фикция..

    В една статия четох,че големите миграции на хора се дължат на несправедливото разпределение на ресурси. Сигурно природните закони са така устроени едни да оцеляват за сметка на други, но аз все още имам време да не вярвам в това. Как да градя планове за моето европейско бъдеще, ако не знам бъдещето на твоите ценности?

    Виж, драга Европо, стилът ми не е академичен и не блести с метафори, чуждици и украшения, но аз знам много за теб. Знам кога и как е създаден Съюзът ти и всичките му институции, декларации, фойрверки и фанфари и лъскавите одежди на твоите ценности…свобода, солидарност,  равноправие, законност и пр и пр.

    Но, кажи ми как да ти вярвам, когато ти дори между своите членове нямаш равноправие и йерархията ти убива малките като България. Аз знам,че при съвременната демокрация в най-висшето и проявление- изборите- всеки човек има един глас, независимо колко е богат, беден,  голям, малък, грозен, красив, умен или неграмотен. Това е фундаментален принцип на прехвалената демокрация, нали за това си се борила, нали ти си полагала арматурата и основите на нашето бъдещо общо  щастие, а в твоя- европейски парламент -  големите народи, с повече депутати, имат предимство пред малките и им диктуват решения. А не бива ли всеки народ да се третира като една личност, един организъм, един вот, една  воля, за да има истинско равноправие и да повярвам в твоите ценности? Защо поставяш малките народи на опашката и със сила и брой им налагаш волята си?

    Нека не се връщам в миналото и да припомням колко пъти си го правила и не само на твоя територия. Това няма да ни помогне да се сближим, а най-много да се изпокараме. Все пак ти спаси мама  и аз съм ти признателна.  Не, не я спасиха пряко твоите чиновници, политици, лобита, корпорации  и сегашни ценности, но може би цялата ти история и всички малки и големи причини и следствия в тяхната съвкупност и хармония са създали от теб днес това, което си и което ни донесе спасение.

    Хилядите знайни и незнайни учени- лекари, инженери…дори корпорацията, произвела медицинската апаратура, която излекува мама…всичко това не би могло да се случи без приноса на всеки един твой гражданин и без знанията и труда на цялото човечество.

   Знаеш ли, искаше ми се да не даваш толкова пари за оръжия и не искам да припомням срамната ти история, защото паралелно с ужасите на нацизма и войните, е живеел още един, различен свят. Светът на изкуството, поезията и науката в името на живота, а не на разрушенията. Защо не вложиш в живота цялата си сила и енергия? Не само ти, но и целият свят.  Хм, казват,че войните били естествен коректор на демографския фактор и са наложителни. Честно, аз не вярвам в тия теории на войнолюбците.  Те търсят морални одежди за алчността и патологичната си жажда за власт чрез разрушение. Земята има още достатъчно място и ресурс за всички ни, а  демографията би могла да се коригира и с планиране.

    Малко ли са природните бедствия, епидемиите, убийствата и самоубийствата, че се налага да се избиваме с оръжия за да не пренаселиме Планетата? Мисля, че войната е просто бизнес, а бизнесът има нужда от реклама, блясък и миризма на благодетелност.

    И ето, днес ние сме европейски граждани с африкански доходи  и трябва цяла седмица да ти изреждам причините за нашето страдание. Ти, всъщност, защо ни прие в съюза си? Искам честен отговор! Седим тук двете, на брега на  Темза, до Айфеловата кула в Париж, до останките от Берлинската стена и си говорим най-приятелски. Няма СРС-та, няма камери, няма гръмки медийни заглавия, официални изявления…даже сълзите на Соломон Паси вече са изсъхнали…Кажи ми - ти само нашата свобода и благоденствие ли искаше? Добре, защо тогава настояваше да затворим ядрените си реактори чрез твоите ядрени лобита, а те съвсем не бяха за затваряне? Защо ни проглуши ушите с приказки за сигурност, а остави много по-стари и опасни реактори на своя територия? Знаеш ли колко е една пенсия и колко струва тока у нас,  в демократична европейска България? Помня баба, която не смееше да си пусне електрическата печка, увиваше се в стари жилетки, мръзнеше и с измръзнали пръсти още ни месеше вкусните си питки- храната на бедните, която днес политиците обложиха с данъци? Помагахме и, доколкото можехме, но парите и за нас не стигаха.Ти така скоро мръзнала ли си? Знаеш ли колко деца и възрастни мръзнат у нас сега? Ти ни даде директиви за зелена енергия и искаш да ни забраниш селските печки на дърва, но ти май изобщо нямаш представа за нашата действителност или ако имаш – не я вземаш под внимание. Ти знаеш ли какви вкусотии готвеше баба на печката и как всички ни сбираше около топлината си? Ти си, която ни затвори реакторите и ни върна във времето на чугунените печки и комините и която строго ни нареждаш какво можем и какво не можем да правим  на своя територия. От индустриализирана страна, демокрацията ни превърна в страна от третия свят и бананова република, а присъединяването ни към теб, освен свободното движение на стоки и капитали и европари за олигархията, не ни донесе нещо хубаво. Да, свободно се придвижваме, за да сменяме памперсите на твоите пенсионери и да мием чиниите в твоите ресторанти, да купуваме твоите стоки вместо да произвеждаме свои, наши, български…
    Някои от нас имат по-голям късмет да учат и да си намерят тук доходна работа, но какво от това ако не сме в България, която мирише на летен спомен и сладкото от ягоди на баба…

    Предполагам,че някои не страдат толкова и с времето поколенията им ще забравят езика и факта,че са българи,  но това е реквием за една нация, който къса струните на душата ми и повярвай- намразвам цялата ти музика. В България не слушах фолклор, Какви са тия старовремски песни и шарени носии като имаме компютри и достъп до всяка култура и нейната музика. Но, сега когато съм тук, докато пътувам или почивам, слагам слушалките и си пускам " Зайди, зайди, ясно слънце.." или  „От де идеш, облаче ле бяло…и настръхвам. Летя над Пирин, Рила и Родопите и знам,че  когато за последен път някой български емигрант заплаче на тази музика, едва тогава България ще бъде изгубена. Не защото ни спря реакторите и конкурира с мощното си производство едва прохождащия ни свободен пазар и демокрация; не заради алчността и недалновидността на политиците, демографският срив и другите гадости, а защото за последно някой ще е плакал на тази музика. Може би няма да ме разбереш, ти не си имигрант  и за тебе това е загадъчно, но на мене ми стига да ме разбере дори един единствен българин скитащ по широките ти пътища и ще знам,че България е жива още и ей Богу- ще я бъде България. С тебе или без тебе, но ще пребъде и някой ден ще се завърне уханието на сладко от ягоди, питките на баба и облещените  на небето звезди, пияни от аромата на рози, лавандула, еделвайси  и музика. Зайди, зайди, ясно Слънце...

    Долу Темза си тече и е време да допия кафето и спомените си и да тръгна за работа.

    P. S. Скоро пак ще съм тук, мила Eвропа, и ако искаш може още да поспорим за моето, твоето, нашето общо бъдеще.

Мая Тонева